Глен Мийд
Измамата (18)

18.

Марк чу шум като от колела на кола по чакъл и се превъртя в леглото.

Беше буден, но все още беше замаян. Ръмженето на колите навън и приглушените гласове, разговарящи на напевния швейцарски немски, му звучаха като че ли в селото беше обявен бунт на шума. Главата му се въртеше. И изведнъж се сети за причината — алкохолът и високата надморска височина бяха лоша комбинация. Питиетата от минибара го бяха извадили от строя. Остана да лежи, но отвори едно око и го фокусира върху будилника — 8:05.

По дяволите!

Беше се успал.

Скочи трескаво от леглото. Спомни си, че бе чул будилника — сигурно просто се бе пресегнал и го бе изключил. Успя да се довлече до прозореца и погледна към паркинга на „Бергхоф“. Тойотата на Дженифър я нямаше.

 

 

Дженифър никога не бе изпитвала такова чувство на обгръщане от сурова, необуздана сила. Въздухът бе леденостуден и дробовете й пареха, но когато с Антон стигнаха до глетчера, тя се захласна от спиращата дъха гледка. Пред тях се простираше море от плътен син лед, напукан на места. Глетчерът беше много широк, а дължината му не можеше да се определи: струваше й се, че се простира от двете им страни като безкрайна замръзнала река.

— Сега вече внимателно. Ледът е достатъчно здрав, но за всеки случай стой зад мен и стъпвай там, където стъпвам аз. — Антон тръгна напред и посочи една пукнатина в глетчера на около стотина метра от отсрещния му край. — Това е пукнатината, където са намерили тялото. Намира се веднага зад границата, откъм италианската страна.

Тръгнаха натам. Сърцето на Дженифър заблъска лудо. Мислите й бяха объркани от буря от чувства, най-силно сред които бе ужасната мъка от осъзнаването, че баща й, когото толкова обичаше, е умрял тук, в това отдалечено и забравено от бога място. „Само да знаех защо.“

Когато наближиха пукнатината, Антон каза:

— Стой настрана, Дженифър. Наистина е опасно.

Тя надникна в сгъстяващата се надолу в пукнатината тъмнина.

— Имаш ли въже и фенерче?

— Да. Защо?

— Искам да ме спуснеш долу.

— Какво?

— Искам да видя къде точно са намерили тялото.

— Дженифър… стига глупости.

Но тя беше твърдо решена.

— Защо не? Спускал ли си се някога с въже в пукнатина?

— Разбира се. Много пъти. Но…

— Значи не е опасно. Освен това щом полицията е слизала там, не може да е чак толкова трудно.

Антон въздъхна.

— Gott in Himmel! А аз си мислех, че си кротка, непретенциозна американска туристка. — Свали раницата си, размота найлоновото въже и започна да забива в снега клинове, към които да го завърже. — Добре тогава, но ще сляза с теб. Сигурен съм, че последното нещо, което иска полицията, е още един труп.

 

 

Първото нещо, което направи Марк, бе да включи проследяващото устройство. Сигналът беше слаб, а стрелката сочеше на север. Индикаторът показваше разстояние от пет километра и показанието не се променяше, което означаваше, че тойотата е неподвижна. Бърза справка с картата разкри, че Дженифър се намира някъде край Васенхорн.

Сигурно се бе качила горе и бе спряла там. Помисли дали да не се свърже с Граймс и Фелоус, но реши да не губи време — щеше да им се обади по пътя. Облече се бързо, грабна пътната си чанта, слезе на рецепцията и попита младата дежурна.

— Как мога да стигна до Васенхорн?

Тя сви рамене.

— Ще видите пътните табели. Карайте на север или към Бриг.

Марк дори не й благодари. Изтича на паркинга, хвърли чантата си в опела и потегли.

 

 

В пукнатината бе невероятно студено — също като във фризер. Стените на камерата на места бяха сини и гладки като стъкло, на други места — напукани, и докато Антон осветяваше с фенерчето си пространството около тях, й се струваше, че се намират в някакво извънземно призрачно място. Видя дълбоката дупка в глетчера, откъдето бяха издълбали трупа на баща й, и потръпна.

— Много си бледа — каза Антон. — Добре ли си?

— Аз… Нищо ми няма. — Изведнъж забеляза по-малка дупка, издълбана в дъното на пукнатината, около нея имаше разпръснати парчета лед. — Какво е това?

Антон сви рамене.

— Чух от местната полиция, че Маккоул открил до тялото раница. Може би са я намерили тук.

— Какво е имало в раницата?

— Не знам.

— Какво друго ти е известно за инцидента с Маккоул?

— Нищо. Защо?

— Просто внезапната му смърт изглежда малко… хм, странна.

— Явно е бил добър алпинист. Но дори добрите бъркат, а той беше млад, прекалено млад, за да е достатъчно опитен. В крайна сметка, изглежда, просто е паднал в пукнатината.

— А какво точно е правел тук?

Антон отново сви рамене.

— Обикновен турист. Имаше резервация в хотела за една седмица, беше приятен младеж, но повечето време бе навън и почти не съм разговарял с него. Знаеш ли, ти наистина си много любопитно момиче, Дженифър.

— Така ли мислиш?

— Ами… първо искаше да се качиш до глетчера. После поиска да видиш къде точно е намерено тялото. А сега разпитваш за Маккоул. Да не си журналистка все пак?

— Казах ти, че не съм.

Тя погледна нагоре към отвора на пукнатината, високо над тях. През тясната цепнатина нахлуваше светлина от чистото синьо небе. След това подробно огледа замръзналата камера.

— Видя ли достатъчно? — попита накрая Антон.

— Мисля, че да — отговори Дженифър и отново потръпна.

 

 

Седяха на снега. Антон извади от раницата термос и наля две чаши горещо кафе.

— Това ще ни постопли. Без бренди е обаче. Алкохолът и голямата надморска височина не вървят заедно.

— Благодаря. — Дженифър се огледа. Пейзажът бе изумителен: далеч под тях беше Италия и изглеждаше сякаш бяха седнали на покрива на света, огрени от слънцето, заобиколени от всички страни от ослепително бял сняг. — Накъде може да е вървял според теб?

— Един бог знае.

— Къде е най-близкият град или село?

Антон посочи надолу към долината, откъм италианската страна.

— Натам. Селото се казва Сан Доменико, близо до Варцо. Част е от Алпе Велия, алпийски природен резерват.

— Колко далече е?

— Почти пет километра. Натам е отивал Маккоул, когато се натъкнал на трупа. Това е нормалният маршрут за пресичане на глетчера откъм швейцарската страна.

— И по пътя няма нищо друго?

— Нищо освен една планинска хижа. Казва се „Бергхут“ и е по-скоро заслон за почивка за алпинисти и катерачи. Тези пътеки се използват от векове и Алпите са осеяни с хижи — по много основателна причина.

— Защо?

— Ако времето в планината внезапно се влоши, наличието на подслон може да означава разликата между живота и смъртта. Има един заслон точно от другата страна на границата. Не е далеко.

— Може ли да го видя?

Антон си погледна часовника, поколеба се, после каза:

— Окей, защо не.

Дженифър стана, изтупа снега от панталоните си и докосна ръката му.

— Ти си много търпелив човек. Като се приберем, имаш една бира от мен.

— Надявам се да удържиш на думата си.

 

 

Не им отне дълго да стигнат до заслона. Стените му бяха от камък и дърво, а покривът — покрит с плочи. Гледаше към долината. Антон отвори скърцащата врата и влязоха. Заслонът изглеждаше непосещаван отдавна и в него витаеше някакво особено чувство.

— Не се използва много през зимата — обясни Антон. — Има хижар, който се грижи за него от късна пролет до началото на зимата, но през останалата част от годината може да се каже, че тук на практика е безлюдно.

Разведе Дженифър из заслона. Таванът се държеше на дебели дъбови греди, имаше две стаи с нарове, а кухнята бе оборудвана само с най-същественото. До каменните стени беше складиран зимен запас от дърва за огрев, а над необятната камина бяха окачени еленови рога. По дървените колони имаше издълбани от посетителите дати, инициали и надписи.

— Ами… това е — каза Антон, докато затваряше вратата, след като излязоха. — Нищо особено.

Дженифър забеляза далеч долу в долината нещо, което приличаше на малко село.

— Какво е това там?

— Село Сан Доменико, казах ти за него.

— Дай ми бинокъла, ако обичаш.

— Разбира се.

Дженифър огледа къщите в алпийски стил, повече швейцарски на вид, отколкото италиански. По-нататък, още по-надолу по каменистия склон, имаше няколко удивителни сгради с керемидени покриви, укрепен комплекс, изграден по възможно най-рискования начин върху скална основа на самия ръб на дълбока пропаст с отвесна стена. Тя посочи и попита Антон:

— А онова там какво е?

— Старият манастир „Трънена корона“. Стои си там от стотици години.

— Изглежда така невероятно надвиснал над пропастта…

— Районът на Алпите има стара традиция на манастири. Тук просто бъка от тях. Усамотеността, нали разбираш? Това, изглежда, е особено важно за склонния към уединение мозък на дълбоко вярващите.

— Още ли е действащ?

Антон кимна.

— Собственост е на орден католически монаси, но не са останали много и е занемарен. А жалко — чувал съм, че мястото е изумително красиво и има стара слава на убежище. Някои катерачи го използват, когато времето рязко се влоши.

— Как мога да го разгледам?

— Като пресечеш границата, има пътни табели къде да отбиеш от главния път. Но защо ще ходиш там?

— Просто си помислих колко невероятно уединен изглежда.

Дженифър пак огледа манастира. По някаква причина усети през тялото й да преминава ледена вълна. В следващия момент видя, че Антон поглежда часовника си.

— Наистина е време да се прибираме. Трябва да помогна на Грета в хотела.

 

 

Докато пътуваха надолу, Антон каза:

— Винаги е по-разумно да пристигнеш безопасно, отколкото да не пристигнеш изобщо, така че помни — карай по-спокойно. Тази част на пътя е много коварна.

Дженифър и без това караше бавно, но изведнъж пътят стигна до стръмен наклон и тя натисна педала на спирачката.

Само че не стана нищо.

Обля я студена пот. Тя отново натисна педала, този път по-енергично, но педалът беше мек. Обзе я ужас — джипът започваше да набира скорост по наклона.

— Господи!

— Какво има? — обезпокоено попита Антон. — Караш прекалено бързо. Спирачките, Дженифър. Натисни спирачките!

— Натискам… Не работят.

— Scheisse! Опитай пак!

Дженифър опита отново, натискаше педала с всички сили, но без никакъв ефект. Превключи на по-ниска предавка и джипът за няколко секунди намали, но после отново започна да ускорява надолу. Ставаше все по-трудно да удържа контрола над колата. Сърцето Й биеше лудо. С всяка секунда джипът се устремяваше надолу все по-бързо. Беше я страх да откъсне поглед от пътя.

— Ръчната спирачка! — извика тя на Антон.

Антон се пресегна и дръпна лоста на ръчната спирачка, но това нямаше абсолютно никакъв ефект. Дженифър превключи последователно до първа скорост и тойотата придърпа и забави. В следващия момент тя видя, че наближават остър завой на ръба на пропастта.

Сърцето й замря.

— О, господи!

Антон, изглежда, също бе видял какво ги чака, защото сложи ръка върху очите си и изкрещя:

— Mein Gott!

Дженифър рязко завъртя волана надясно, но джипът излезе от контрол и започна да се плъзга към пропастта.