Глен Мийд
Измамата (36)

36.

Стълбата, естествено, тънеше в тъмнина и Маккоул включи фенерчето, докато бягаха надолу все така по чорапи. Над главите им се разнесе шум на приближаващи се на бегом хора — двамата мъже се бяха втурнали след тях.

Дженифър стигна до дъбовата врата, грабна закачения на стената ключ, трескаво го вкара в ръждясалата ключалка и го завъртя. Но вратата не поддаваше.

— Дай на мен — намеси се Маккоул, натисна дръжката и удари с всичка сила с рамо вратата. Тя се отвори с протестиращо скърцане, той бутна Дженифър в мрака, влезе след нея и заключи от вътрешната страна. Стъпките отвън бързо се приближаваха.

— Ключалката може да не издържи — разтревожено каза Маккоул. — Трябва да заклиним вратата с нещо. Търси… каквото и да е.

Дженифър освети с фенерчето каменните сводове и костите на мъртъвците. Всичко около нея лъхаше на смърт. Сърцето й биеше така лудо, че й бе трудно да си поеме дъх, камо ли да проговори.

— Дженифър, за бога!

— Търся… — Погледът й се спря на церемониалния жезъл в ръцете на древен благородник, чийто скелет висеше на стената. Тя се надигна на пръсти, опита се да хване жезъла, но пръстите й не достигаха с няколко сантиметра.

— Не мога да…

Маккоул мина покрай нея като разярен бик и дръпна жезъла от хватката на костеливите пръсти, но дървената дръжка се разпадна в ръцете му.

— Проклятие!

Стъпките отвън замряха. Двамата убийци бяха пред вратата.

— Да бягаме — викна Маккоул и избута Дженифър навътре в криптата.

Мъжете спряха пред заключената врата. Единият я блъсна с рамо, но тя не поддаде. Той спря и огледа ръждясалата ключалка — желязото бе прекалено солидно и нямаше да могат да го прострелят. В пристъп на ярост мъжът отстъпи назад, после почна да рита дебелите дъски. Партньорът му се присъедини към него.

Маккоул осветяваше стените с фенерчето. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-ожесточено ставаше ритането по вратата. Изглежда, мъжете бяха решили да я разбият с ритници.

— Насам — каза той и посочи.

Тъмнината ги затискаше отвсякъде и Дженифър се ориентираше трудно, още повече че светлината на фенерчето започваше да отслабва и да пожълтява. Едно нещо обаче усещаше добре — присъствието на смърт навсякъде около тях. Потръпна, докато минаваха покрай скелета на момичето с разкъсаната дантелена рокля и царствено седящата в трона фигура на падре Бонифас. Призрачната камера излъчваше враждебност и изглеждаше изпълнена с невидими врагове. Стигнаха до друга дъбова врата, над която бяха надвиснали паяжини. Маккоул безуспешно натисна ръждясалата дръжка.

— Не се ли отваря? — попита Дженифър.

— Сигурно е ръждясала или вратата е заключена и залостена от другата страна. Виж дали някъде няма ключ…

Отчаяно осветиха касата на вратата с фенерчето, но ключ нямаше. Маккоул изруга.

Зад тях убийците блъскаха и ритаха първата врата. След малко се чу пукот на дърво и шумът на ударите се усили. Тласкан от отчаяние, Маккоул отново опита да натисне дръжката, после блъсна с всичка сила вратата с рамо.

— Няма смисъл. Изобщо не поддава. Губим си времето. Да се върнем назад. Бързо, Дженифър…

Хукнаха обратно и стигнаха до мраморния трон. Маккоул светна с фенерчето в тясната дупка на тунела зад него.

Беше тъмен и злокобен. Входът му беше оплетен в паяжина и Дженифър определено чу ситните стъпки на бягащ плъх.

— Не… не мога да вляза там.

— Искаш да останеш тук и да умреш? Онези типове не разбиват вратата от скука, Дженифър! — Маккоул вдигна пистолета на Карузо, лицето му лъщеше от пот. — Колко време смяташ, че ще мога да ги отблъсквам с това? Не виждаш ли, че е детска играчка пред техните картечни пистолети?

Зад тях се разнесе силен трясък на разцепено дърво. Маккоул сграбчи Дженифър за ръката, натика я насила в тясната дупка и се вмъкна с мъка след нея.

Двамата убийци бяха успели да натрошат с ритници дъбовата врата, но тя продължаваше да се съпротивлява и упорито висеше на ръждясалите си панти. Единият вдигна оръжието си, прицели се в горната панта и дръпна спусъка. Оръжието бе със заглушител и само изтрака, но ръждясалият метал се пръсна на парчета. Мъжът наведе дулото и изстреля друг откос по втората панта. Тя също се пръсна. Последен ритник и вратата отхвръкна.

В тунела беше студено и миришеше на мухъл. Бяха изминали само десетина метра, когато лампичката на фенерчето примигна и остана само да мъжди.

— Батериите свършват — каза Маккоул, подаде фенерчето на Дженифър и извади запалка. Щракна я и пещерата около тях се освети за момент. Дженифър успя да види стени от грубо дялан камък, блестящи от стичащата се по тях вода. С ужас осъзна, че се намират в друга гробница — покрай стените имаше купчини човешки кости. Смъртта я следваше по петите под формата на двама убийци, въоръжени с картечни пистолети, а сега се намираше и пред нея. Скова я такъв страх, че загуби дар слово.

— Изглежда като разширение на криптата — изкоментира мрачно Маккоул и продължи да води.

Стигнаха до място, където тунелът се разклоняваше в две ниски галерии. Той спря пред лявата и вдигна запалката над главата си. Леко въздушно течение разклати пламъка.

— Отнякъде идва въздух… Ох! — Той тръсна ръка, защото пламъкът облиза пръстите му. Намали височината и пробва да запали фенерчето, но нямаше смисъл — единственият му избор бе запалката. Отчаян, Маккоул посочи втората галерия. — Ще вървим нататък.

— Ами ако сбъркаме? — успя да попита Дженифър.

— Ако сбъркаме — край.

На двамата убийци им трябваше само минута, за да огледат криптата. От жертвите им нямаше и помен и те започнаха нов оглед, като този път методично проследиха стъпките им и разгледаха всяко отклонение. Когато минаха край мраморния трон, единият насочи лъча на фенерчето си зад него, видя дупката на тунела и повика партньора си с пръст.

Дженифър и Маккоул влизаха все по-навътре. Мъжденето на фенерчето отслабваше с всяка тяхна крачка и Маккоул трябваше да пали запалката през няколко секунди. В един момент стигнаха до края — пред тях имаше струпана камара камъни.

— Май трябваше да изберем другия път — горчиво констатира Маккоул.

Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Той сграбчи няколко от най-големите камъни и започна да ги хвърля зад себе си. Отчаянието му преминаваше в сляпа ярост. Когато разчисти част от купчината, запали запалката и я вдигна над останалите камъни. Лек повей на въздушно течение размърда пламъка.

— Помогни ми… по-бързо. Има надежда.

Дженифър се втурна да му помага в разчистването на камарата и скоро пред тях зейна дупка. Лъхна ги студен въздух, чу се плисъкът на поройния дъжд.

— Изглежда, Конрад не ни е разправял глупости.

Маккоул изпълзя през дупката, после изтегли Дженифър. Намираха се на насипа, който минаваше покрай стената на манастира. Пред краката им започваше стръмен склон, осеян с камъни и шубраци — свършваше в някакво дефиле. Светкавиците бяха престанали, но дъждът продължаваше да се лее.

— Обуй се — теренът изглежда доста неравен.

Зад тях се разнесоха гласове и те погледнаха към дупката, от която се бяха измъкнали. След малко в тъмнината светна мощен лъч на електрически фенер. Маккоул насочи беретата в галерията, стреля няколко пъти, след това двамата хукнаха надолу по склона.

Тичаха, препъваха се в камъните и заобикаляха бодливите шубраци. Накрая стигнаха дъното на дефилето и скоро излязоха на тясна пътека сред гъста гора. Бяха вир-вода и без дъх, Дженифър едва се влачеше.

— Къде сме?

— Мисля, че малко на север от манастира.

Продължиха по пътеката и след няколко минути се озоваха пред портата на манастира, където бяха паркирали нисана.

— Чакай тук — прошепна Маккоул. — Искам да проверя дали онези типове не са ни оставили компания.

Хвана по полицейски пистолета с две ръце, сниши се, притича до колата и надникна в нея. Отвори вратата откъм страната на шофьора, провери вътре и подвикна:

— Като че ли е чисто. Идвай.

— Кои бяха тези хора? — попита Дженифър, щом се качи в джипа.

— Искаш да ги изчакаме и да ги попитаме ли?

Маккоул запали двигателя, направи обратен завой и натисна педала на газта, макар да се спускаха.