Глен Мийд
Измамата (42)

42.

Остър като бръснач леден вятър брулеше лицето на Дженифър. Главата и раменете й бяха наполовина извън прозореца и единствено вятърът й помагаше да запази съзнание. Убиецът стискаше гърлото й все по-силно. Тя се бореше с последни сили, но борбата й беше обречена, мозъкът й постепенно отказваше да функционира. Сякаш всички невронни вериги в главата й постепенно се изключваха в подготовка за мрака на смъртта.

„Ако ще умра, Господи, нека поне е бързо.“

Мъжът се наслаждаваше на ужаса й. На лицето му бе изпълзяла презрителна жестока усмивка, която я подтикна да събере последните си остатъци от енергия. „Не, няма да умреш по този начин… ще умреш, като се съпротивляваш.“

И изведнъж тя разбра какво се опитва да каже мозъкът й. „Използвай за оръжие каквото имаш подръка.“ Бръкна слепешката в чантичката си и напипа нещо остро и дълго — химикалка. Хвана я здраво, извади я и я заби с всичка сила в бузата на мъжа.

Той изкрещя, залитна, изпусна оръжието си и притисна с ръка окървавеното си лице. Химикалката се бе забила под лявото му око.

Дженифър едва дишаше. Мъжът се гърчеше от болка на пода пред нея и блокираше пътя й. Беше заклещена без изход. В нямо изумление загледа как нападателят й издърпва химикалката от раната.

В нов пристъп на паника Дженифър отвори вратата и мощната струя въздух едва не я повали. Знаеше, че единствената й надежда е да скочи от влака, но докато събираше кураж да го направи, мъжът се пресегна опипом и я хвана за крака.

В този миг Дженифър видя падналия на пода пистолет. Наведе се към него, като в същото време се дърпаше, за да освободи крака си, но мъжът се надигна и се надвеси над нея като разгневена мечка.

Дженифър вдигна пистолета и дръпна спусъка. Скорпионът изтрака сухо и куршумът улучи мъжа в рамото. Той изръмжа, по палтото му изби алена кръв. Убиецът залитна назад и едва не падна през отворената врата, но в последния момент успя инстинктивно да се хване за рамката на вратата и да се задържи за нея. Палтото му се развяваше във въздуха. Див страх пламна в очите му, когато воят на локомотива за пореден път смени височината си и влакът влетя в следващия тунел.

Дженифър видя паниката в очите му, когато пръстите му изпуснаха рамката. Той изкрещя и след частица от секундата тялото му се удари в стената на тунела и изчезна от погледа й в тъмнината.

Дженифър се извърна ужасена, защото вратата между вагоните рязко се отвори, и видя Маккоул с беретата в ръка. Още беше замаяна и продължаваше да държи скорпиона. Маккоул внимателно й го взе, побутна я във вътрешността на вагона и задъхано попита:

— Какво стана?

Тя отвори уста да му обясни, но думите не излизаха. „Току-що убих човек.“ Повдигаше й се. В коридора лежеше русият партньор на нейния нападател.

— Той… мъртъв ли е?

Маккоул й показа беретата.

— Не, но трябваше да го ударя с това няколко пъти, за да миряса. — Клекна, извади картечния пистолет изпод палтото на мъжа, свали пълнителя и изпразни куршума от цевта, после повтори същата операция с втория скорпион, преди да хвърли и двете оръжия през прозореца на влака. — Тези хора не се шегуват. Такова нещо може да те пререже на две само с един откос.

Лицето на Маккоул бе охлузено, покрай дясното му око минаваше лоша порезна рана.

— Ти къде… беше?

— Реших да отида за кафе — обясни Маккоул. — Докато се връщах, видях в коридора някакво вълнение. И се сборичкахме с този приятел тук. Ранена ли си? Имаш ли нужда от лекар? Какво стана?

— Аз… аз… убих човек. — И без да съзнава как, се озова в прегръдките му и му разказа какво се бе случило.

— Успокой се, Дженифър. Не си имала избор — трябвало е да се защитиш.

— Сигурна съм, че това бяха двамата от манастира. Как са могли да ни намерят?

Маккоул нямаше отговор на това и само поклати глава.

— Които и да са били, явно не са се отказвали лесно.

Пребърка джобовете на мъжа, намери мобилен телефон и портфейл и прегледа съдържанието му.

— Какво правиш?

— Искам да разбера кой се е опитвал да ни убие.

— И кой?

Маккоул прибра портфейла и мобилния телефон в джоба си.

— Ще говорим за това по-късно. Да не забравяме, че нашият приятел може да се е качил на влака с компания. Мисля, че е време да слезем.

Маккоул спря до внезапната спирачка в следващия вагон. Влакът вече бе излязъл от Симплонския тунел и започваше равномерно да ускорява по равния участък към Бриг.

— Хвани се за нещо и се моли да няма пострадали пътници.

И Маккоул дръпна ръчката. Няколко секунди не стана нищо, след това Дженифър чу пронизително скърцане на метал в метал. Влакът силно се раздруса и те залитнаха. След малко вече бяха спрели. Без да чака повече, Маккоул отвори най-близката врата и скочи. Линията минаваше по насип и от релсите започваше наклон, който стигаше до шосе, осветено нарядко от улични лампи.

— Скачай, Дженифър!

Тя се огледа и не видя признаци на живот в заобикалящата ги тъмнина.

— Къде отиваме?

— Ще се опитаме да намерим пътя до Бриг, след това ще мислим какво да правим нататък. Слез най-сетне от тоя проклет влак.

Тя все още беше в шок. Объркани пътници излизаха в коридорите и сваляха прозорците, за да видят къде са и какво става навън.

— Дженифър, за бога… скачай!

Тя се хвана за ръката му и скочи от влака. Той я поведе надолу по насипа.