Глен Мийд
Измамата (64)

64.

Боинг 747 на „Ер Франс“ се издигна над дъждовните облаци над Париж, набра височина, изравни и започна осемчасовия си полет през Атлантика. За първи път през последните 48 часа Дженифър се поуспокои. Бяха направили прехвърлянето без усложнения и сега се намираха в безопасност на финалната права от пътуването към дома. Никога не бе предполагала, че може да изпитва толкова силно облекчение.

Двайсетина минути след излитането Маккоул примижа болезнено и тихо изпъшка.

— Какво има? — обезпокоено попита Дженифър.

— Раната започва да ме боли. Май ще е по-добре да я превържа…

— Да ти помогна ли?

— Няма нужда, ще се оправя и сам. Добре е, че поне кървенето не започна отново. Ти поспи.

Дженифър беше достатъчно изтощена и нямаше нужда да я уговаря.

— Прав си.

Маккоул стана и докосна рамото й.

— Отпусни се, Дженифър. Вече сме на десет километра височина. Не ни заплашва абсолютно нищо.

Следващите пет часа Дженифър спа непробудно. Когато се събуди и се протегна, от Ню Йорк ги деляха само два часа полет. Маккоул седеше до нея буден. Пиеше кока-кола.

— Как спа?

— Като бебе. Как ти е ръката?

— Би могло да е и по-зле, но мисля, че прибързах да заявя, че не ни застрашава нищо.

— Какво искаш да кажеш?

Маккоул беше неспокоен.

— Наблюдават ни трима пасажери и съм готов да се обзаложа, че ни следят.

— Кои трима?

— Не поглеждай веднага, но двама от тях — мъже — седят един до друг, осем реда пред нас. Единият е тъмнокос, със сив официален костюм, другият е облечен спортно с морскосиньо яке и носи очила. Третата е жена, блондинка, с черно костюмче, седи на ред трийсет и шест.

— Откъде си сигурен, че ни следят?

— Двама от тях минаха по пътеката покрай нас, докато ти спеше. Стараеха се да се държат естествено, но забелязах изучаващите им погледи. Става дума за професионалисти, Дженифър.

— Защо не ме събуди?

— За да подремнеш поне малко.

— То пък един сън!

— Няма страшно, те няма да опитат нищо, докато сме във въздуха и в самолета. Иди до тоалетната и хвърли един поглед на двамата. На връщане подмини нашите места, иди до бюфета между салоните и си поискай нещо за пиене от стюардесата. Ще видиш и жената, но се старай да избягваш прекия контакт с поглед. Не искам да ги предупреждаваме, че са разкрити.

Дженифър излезе на пътеката между седалките и отиде в тоалетната. Когато мина покрай ред шестнайсет, не се загледа, но с периферното си зрение забеляза мъжа в сивия делови костюм. Беше около четиридесетте, мускулест, с оредяваща червеникава коса и изглеждаше като че ли прекарва всяка свободна минута във фитнес салона.

Докато се връщаше от тоалетната, краката й едва не се подгънаха, когато трябваше да мине лице в лице покрай двамата. Червенокосият в костюма не вдигна поглед към нея, но мъжът до него го направи. Беше с тъмносиньо яке, памучна риза на каре и очила, косата му бе подстригана в армейски стил. Приличаше много повече на тръгнал да пътешества турист, отколкото на пасажер в бизнес класа. Погледна я незаинтересовано, когато тя мина покрай тях на път за бюфета в другия край на салона.

Когато наближи ред трийсет и шест, Дженифър видя и блондинката — със строг черен костюм. Прелистваше списание и Дженифър я зърна да поглежда към нея само за миг, но този миг й бе достатъчен. „Маккоул е прав.“

Стигна до бюфета и си поиска чаша вода. После се върна при Маккоул.

— Как са разбрали, че сме взели този полет? И че сме използвали тази връзка?

— Не мога да си го обясня. Но трябва да им признаем, че са добри. Сложи си очилата и не ги сваляй, за да не знаят кога ги наблюдаваш. А когато кацнем, стой близко зад мен.

— Как ще им се изплъзнем?

— Все ще измисля начин. Всъщност май имам една идея. — Маккоул натисна бутона за повикване на стюардесата и след малко тя дойде.

— Monsieur?

— Разполагате ли на самолета със сателитна връзка?

— Oui. Но само за първа класа.

— Заведете ме там. Става дума за изключителна ситуация.