Глен Мийд
Измамата (57)

57.

Черното беемве спря пред къщата. Маккоул застана до Дженифър и дръпна Фогел до себе си, точно в момента, когато вратите на колата се отвориха и от нея слязоха двама души.

Единият беше блондинът от влака — на челото му имаше лейкопласт. Говореше по мобилния си телефон. Този път партньор му беше добре сложен мъж над трийсетте — носеше картечен пистолет, без да се крие.

— Кои са тези хора? — попита Маккоул.

— Не ги познавам — отвърна Фогел. Гласът му трепереше.

— Не ги познаваш!? — избухна Маккоул.

— Може да се същите, които от три дни наблюдават дома ми — искам да кажа, след като във вестниците се появиха съобщения за намереното тяло. Понякога ме следват в различни коли, когато пътувам от и към селото, но винаги стоят на разстояние. Трябва обаче да са глупаци, ако са си мислели, че не съм ги забелязал.

— Добре, в такъв случай кои мислиш, че са?

— Руската мафия. Същите хора, за които работеше Лазар.

— И защо наблюдават дома ти?

Фогел замълча и Маккоул гневно му напомни:

— Имаш да ни обясняваш много неща, приятелю.

Русият приключи разговора по телефона, извади пистолет, кимна на партньора си и тръгнаха към къщата.

— Франк, идват!

Маккоул отстъпи от прозореца.

— Чуй ме, Фогел. Един от тези двамата вече два пъти се опита да ни убие. Сега е дошъл да довърши работата си. Трябва незабавно да ни кажеш какво става тук!

По челото на Фогел бе избила пот, но той упорито продължаваше да мълчи.

— Кои са те? — настоя и Дженифър. — Какво общо е имал баща ми с руската мафия?

Преди Фогел да може да отговори, Маккоул тревожно се обади:

— Остави, Дженифър, няма време! Трябва да намерим изход.

— Натам… — Фогел неспокойно показа вратата в задната част на кухнята.

— Къде извежда?

— Надолу към мазето и отзад към обора и гаража.

Маккоул отвори вратата. От нея започваше къс коридор, потънал в тъмнина. Той щракна ключа на осветлението и над главите им светна мъждива лампа. Видяха се стъпала — водеха до стая в мазето, която явно се използваше като склад. Край стените бяха подредени дебели цепеници.

— Мерцедесът в гаража върви ли?

— Да.

— Къде са ключовете?

— Където са били винаги — в запалването.

— Има ли път отзад? — попита Дженифър.

— Има неравна горска пътека. Минава зад обора и след километър излиза на главния път.

Маккоул също започваше да се поти.

— Няма как, ще трябва да рискуваме. Идваш с нас.

Фогел изведнъж се изплаши.

— Моля ви… пощадете ме!

— Това вече е прекалено, като се има предвид, че ти заби куршум в мен — изсъска Маккоул. — Но ще ти дам един безплатен съвет. Ако си с нас, имаш много по-голям шанс да оцелееш.

— Кучетата ми… Трябва да ги извикам…

Маккоул насочи беретата към него и махна с дулото към мазето.

— Няма време. Мърдай…

Двамата мъже спряха. Блондинът щракна с пръсти и партньорът му веднага зае позиция до вратата и посегна към дръжката. Отвътре се разнесе някакво скимтене. Той погледна въпросително русия, който кимна и му направи знак с пистолета да продължава.

И мъжът натисна дръжката.

Маккоул заключи вратата за мазето и щом слязоха по стълбите, Дженифър попита Фогел:

— Какво се случи през нощта, когато сте отвели баща ми на глетчера?

— Предупредих Лазар, че е лудост да се преминава глетчерът през нощта, но той не искаше да слуша. Държеше пистолет и каза, че ще застреля и мен, и Петер, ако не ги преведем през границата. Лазар искаше да им дадем екипировка за катерене, както и три големи раници. След като се облякоха, го видях да напъхва няколко куфарчета в две от раниците и да прибира своите и на баща ви лични вещи в третата. После, към полунощ, тръгнахме, като си светехме с фенерчета.

— И какво стана?

— Стигнахме глетчера след около два часа. Времето започна рязко да се влошава. Разрази се ужасна буря, снегът и вятърът пречеха да се вижда на повече от няколко метра напред. Изведнъж се разнесе вик и Петер изчезна — беше пропаднал в пукнатина.

— Какво стана с баща ми?

— Изгубих ги двамата с Лазар от погледа си, но вече не ми пукаше. Исках да се махна от планината и да се върна тук. — Фогел вдигна измръзналата си ръка. — Това ми отне четири часа и ми струва три пръста и върха на носа ми, но бях щастлив, че съм оцелял…

Чуха над тях доберманите да лаят, последва човешки вик и се разнесоха четири изстрела. Фогел извика разтревожено:

— Кучетата… те убиват кучетата ми!

— Ако не се измъкнем по-скоро оттук, следващите сме ние. — Маккоул подаде на Дженифър беретата. — Стреляла ли си някога с такъв пистолет?

— Не.

— Ако видиш някой да се появява по стълбите, просто го насочи към него и дръпни спусъка, точно както си направила с картечния пистолет във влака, но помни, че е останал само един патрон. — Маккоул вдигна резето на вратата, която извеждаше от мазето. — Говорете тихо… и двамата. Ще гледам да се върна колкото мога по-бързо.

— Къде отиваш?

— Да огледам навън.

Русият и партньорът му отвориха и влязоха. И изневиделица върху тях се нахвърлиха двата ръмжащи черни добермана. Мъжът с картечния пистолет изкрещя, когато зъбите на едното от кучетата се впиха в ръката му, и изпусна оръжието.

Блондинът бързо стреля два пъти, улучи второто куче във въздуха, после бързо се извъртя и с още два изстрела уби другото, което раздробяваше ръката на партньора му. Стените на хола се опръскаха с кръв. Ухапаният крещеше и стискаше ръката си.

Русият с отвращение му подаде оръжието и заповяда:

— Идиот! Заобиколи отзад. Знаеш какво да правиш.

Партньорът му излезе и изтича към задната част на къщата. Русият влезе в хола.