Глен Мийд
Измамата (58)

58.

Изстрелите спряха и в къщата се възцари оглушителна тишина. Дженифър беше сигурна, че двамата се движат над тях, но не чуваше нищо. Стисна още по-здраво беретата — не знаеше дали е способна да убие още веднъж, ако се наложи. Тревогата й се засили, когато измина цяла минута, а Маккоул още го нямаше. Фогел беше неутешим.

— Тези мръсници убиха кучетата ми. Убиха Ханс и Ферди…

— Моля ви, Фогел, не говорете толкова високо.

— Вие не сте с всичкия си, ако се надявате, че можем да им се измъкнем. Те ще ни намерят и ще ни убият…

— Защо не разказахте на полицията за случилото се с вашия брат? — гневно прошепна Дженифър.

Фогел я изгледа, сякаш беше ненормална.

— Да не съм луд? Много по-лесно беше да кажа на местните, че Петер е отишъл да живее в Цюрих. Всичко друго би било равносилно на това да си прережа гърлото сам.

— Какво искате да кажете?

— Още преди години Лазар ме нае като куриер за своите приятели от мафията. На всеки няколко месеца пресичах Васенхорн до Италия, за да получа там пратка, после се връщах пеша през глетчера. Това беше грешка — не трябваше да се забърквам с този мръсник.

— Каква пратка?

— Винаги един и съща — раница, пълна с пари. Приятелите на Лазар я отнасяха в банка в Цюрих и парите се изчистваха. Знаех, че онова, което правя, е незаконно, но не ме интересуваше, а и руснаците ми плащаха щедро.

— Какво значи „изчистваха“? Изпираха?

— Да. Точно така казваше Лазар.

— Беше ли баща ми част от тази конспирация?

— Откъде да знам? Знаех само, че пред мен има двама отчаяни мъже, които искат да избягат със съкровище в ръцете.

— Какво искате да кажете?

— Докато се качвахме към глетчера, Лазар ми каза, че с баща ви откраднали от руската мафия цяло състояние. Каза, че щели да ни платят щедро за помощта, но че трябвало да си държим устите затворени. Само че ние имахме чувството, че след като престанем да сме им нужни, просто ще ни застрелят. Точно затова избягах.

Дженифър чу горе да изскърцва дъска. Колко време щеше да им трябва, докато намерят мазето? Сърцето й затуптя лудо. Мислите й бяха объркани от разкритията на Фогел.

— Казахте, че онази нощ баща ми изглеждал като че ли се страхувал. Какво точно означава това?

— Беше разтревожен. Така ми се стори. И двамата бяха изплашени, но на него му личеше повече.

— Разговаряхте ли с него?

— Не. Говореше само Лазар.

Дженифър чу нов шум, този път от търкане на обувки по дъсчения под. Мъжете горе претърсваха стаята. Нямаше начин да не влязат в кухнята и да не намерят вратата за мазето. И то скоро.

— Хер Фогел, трябва да знам дали баща ми е оцелял след снежната буря.

— Това е невъзможно. Преспите бяха дълбоки няколко метра. Двамата с Лазар просто не биха могли да се измъкнат в такова време.

— Но вие сте успели.

— По чудо.

— Не се ли върнахте да потърсите телата им?

— Да, след два месеца, като се поправих. Но от тях нямаше и следа и не мога да кажа, че бях изненадан. Сигурно бяха паднали в пукнатина като Петер.

— Грешите. Един от тях е оцелял и след пет дни се е добрал до манастира „Трънена корона“.

— Невъзможно! Никой не би могъл да оцелее пет дни в онази буря.

— Наблизо е имало заслон, където са могли да се подслонят.

Фогел не беше убеден.

— Повярвайте ми, хващате се за сламки. Баща ви сигурно е замръзнал. Но не мога да ви покажа тялото му като доказателство, ако очаквате това, защото така и не го намерих.

Фогел изведнъж млъкна, защото дръжката на вратата към мазето се раздруса. Чу се нов шум и Дженифър рязко се извърна. Вратата, която извеждаше навън, бавно се отваряше. Тя вдигна беретата и се приготви да стреля.

— Аз съм — прошепна познат глас и се появи Маккоул.

— Горе са, Франк. Опитват се да отворят вратата.

Маккоул се намръщи. Дръжката на вратата към кухнята отново се раздруса.

— Лошо. Горе е само единият. Онзи с картечния пистолет прикрива задната част на къщата и идва към нас.