Глен Мийд
Измамата (28)

28.

Отец Анжело Конрад тръгна пред тях през наводнения вътрешен двор на манастира. Снишиха глави, за да влязат на сухо през един сводест вход, и след десетина крачки спряха в дъното на коридора пред масивна дървена врата. Когато влязоха, Конрад отърси капките от грубата си дреха и вдигна ветроустойчивия фенер, за да освети стаята.

— Ужасна нощ, а на всичко отгоре удари мълния, която ни прекъсна тока и телефона. Седнете.

Стаята представляваше малък кабинет с под от изтрити от безброй стъпки плочи. Монахът сложи фенера на бюрото и се обърна към Дженифър.

— Споменахте, че е въпрос на живот и смърт.

— Преди пет дни на Васенхорн бе открито тяло. Сигурно сте чули за това, отче?

Монахът поклати глава.

— Не знам нищо по въпроса. Не ме интересува нищо, което става извън тези стени. Казахте „тяло“?…

— На мъж. Според карабинерите е престояло в леда цели две години.

Монахът сви рамене.

— Това не е чак толкова необичайно из тези места. Глетчерите са коварни. Чувал съм за хора, изчезнали в планината, чиито тела са били откривани десетилетия по-късно при разтопяване на леда. — Той погледна посетителите си със смръщено лице. — Бихте ли ми казали кои сте вие?

Маккоул представи себе си и Дженифър, предложи визитката си и Конрад внимателно я разгледа.

— Все още не разбирам. Какво общо има един американски детектив с тази история?

— Ще ви обясня след малко. Работата е там, че когато е опитвал да мине по глетчера, загиналият мъж не е бил сам. Имаме основания да смятаме, че неговият спътник се е насочил насам, към манастира.

— И какво ви кара да смятате така? — намръщи се монахът.

— Онази нощ е имало снежна буря — обясни Дженифър. — Казаха ми, че не било необичайно закъсали туристи да търсят подслон тук при лошо време.

Отец Конрад кимна.

— Така е, но не съм сигурен, че ви разбирам.

Дженифър обясни за намерените влакови билети.

— Спътникът на жертвата може да е оживял при бурята и да се е добрал дотук.

Монахът въздъхна.

— И това, казвате, е станало преди две години? Всичко е възможно, синьорина. Вярно е, че нашият манастир е добре известен като убежище, но тук идват толкова посетители да се помолят и поразмишляват, колкото и да потърсят подслон.

— Не поддържате ли някакъв списък на посетителите?

— Абатът записва имената им в дневника си. Но щом говорим за неща, станали преди две години, дневникът за онзи период вероятно вече е прехвърлен в архивата, която се съхранява в мазето заедно с другите лични документи на абата. Обаче трябва да ви кажа, че не можете да очаквате да сме записвали всеки отделен посетител. — Отец Конрад започваше да губи търпение. — Мога ли сега да попитам каква е целта на всичко това?

— Не би ли било възможно да проверим какво все пак е записано, отче?

— Сега?!

— Да, сега.

Отец Конрад се раздразни.

— Синьорина, не мога да разбера нито какво ще постигнете по този начин, нито защо е това бързане. Или имате някакво обяснение?

— Мъжът за когото говорим, може да е бил убит.

Конрад повдигна вежди.

— Всичко това е много интересно, синьорина. Но не обяснява нищо. Убит от кого? Убит по каква причина?

— Точно това се опитваме да установим. Ако бъдете така добър да ни позволите да видим регистъра на вашите посетители, това може да ни помогне да…

Но отец Конрад решително поклати глава.

— Синьорина, вече е късно и повярвайте ми, в нощ като тази не съм в настроение да се ровя из мазето. Това просто ще е загуба на време.

— Отче, не ви заблуждавах, когато ви казах, че е въпрос на живот и смърт. Някои хора вече загубиха живота си във връзка с тази история.

Това явно озадачи отец Конрад.

— По каква причина?

— Не бих могла да обясня точно причината, но мога да ви кажа следното: ако спомена пред полицията, че е възможно да разполагате с информация, която е съществена за тяхното разследване, те ще нахлуят тук, ще плъзнат навсякъде из манастира ви и ще ви загубят не няколко минути, а цялата нощ.

— Това вече е… чудовищно — заекна от възмущение монахът. — Ние сме най-обикновени монаси. Не сме направили нищо нередно. Защо ще ни причиняват това?

Дженифър сграбчи фенера от масата. Бе решена да постигне своето.

— Сложно е да се обясни, отче. А и дори да успея да ви го обясня, сигурно ще ме вземете за луда. Но ако ни помогнете, обещавам да забравя да уведомя полицията. Нещо повече, ще се постарая да ви обясня точно какво ни докара тук.

Тръгнаха по извитото каменно стълбище към мазето на манастира, като следваха слизащия пред тях отец Конрад. Той на свой ред следваше младия монах, който ги бе посрещнал на портата и който носеше на прът няколко фенера. Конрад беше намусен и Дженифър се опита да му оправи настроението.

— Разкажете ми за манастира, отче.

Конрад сви рамене.

— Какво има за разказване? Освен че тук, в „Трънена корона“, вече сме останали малцина. В действителност сме само четирима, ако броим и абата. Брат Пауло, когото виждате, е най-младият. Твърде малко монаси за този голям манастир. Преди години тук кипеше от живот и малката ни църква бе доста известна.

— Защо?

— Най-вече заради подземието, което се намира точно под нея.

— Кое му е толкова специалното?

— Ще видите.

Стигнаха до масивна дъбова врата с ръждясала ключалка. Конрад свали от един пирон на стената голям ключ, вкара го в ключалката, завъртя го с усилие, натисна с рамо вратата и тя се отвори със скърцане. Следваха нови стъпала към крипта с каменни сводести входове от двете страни. Фенерите осветяваха малко пространство, отвъд което цареше непрогледен мрак.

— „Трънена корона“ има интересна история — каза Конрад. — Тази част от сградата е особено интересна, но искам да ви предупредя да не се стряскате, както се случва с повечето ни посетители. Покажи им, братко Пауло…

Младият монах вдигна високо фенерите и Дженифър видя разпръснати около тях кости. Ребра, бедрени кости, ръце и какво ли още не бяха циментирани в стените и стърчаха от тях, а по ъглите имаше купчини от черепи. Най-ужасяващи бяха скелетите, някои лежащи, други седнали, трети оковани с вериги към халки в стените. Повечето бяха голи, но някои бяха съхранили косата, кожата и дори част от дрехите си.

— Какво е това, за бога? — прошепна смаяно Маккоул.

— Тези хора някога са били монаси на „Трънена корона“ — каза отец Конрад, чието настроение видимо се подобри, понеже явно това бе любимата му тема. — Както и заможни земевладелци, аристократи и техните семейства, избрали да бъдат погребани тук. Мога да ви уверя, че ще намерите подобна картина в катакомбите на църкви в Сицилия и Рим. Основателят на този манастир е дошъл от Палермо и е сметнал за уместно да продължи тук тази традиция.

Непосредствено до тях на халка в стената висяха тленните останки на младо момиче в разкъсана дантелена рокля. Дженифър потръпна. Тъмнината на подземието изглеждаше заредена с враждебност и от нея лъхаше на зловеща смърт. Минаха покрай древен трон от избелял с времето мрамор — стърчеше от стената под неестествен ъгъл, сякаш бе монтиран на панти. На него седеше полуразпаднало се тяло в монашески одежди, празните очни кухини надничаха към тях изпод качулката.

— Отец Бонифас, наш приор от началото на осемнайсети век — обясни отец Конрад. — Свят и крайно набожен човек. Освен това и пазител на отдавна забравена тайна.

— Какво означава това? — полюбопитства Дженифър.

— Погледнете зад трона — каза Конрад и младият монах услужливо нагласи светлината.

Дженифър и Маккоул видяха, че килналата се мраморна конструкция наистина е захваната за стената с масивни панти, толкова ръждясали, че вероятно отдавна бяха заяли. Между стената и задната част на трона имаше половинметрова дупка, от който започваше тесен проход с множество разклоняващи се тунели.

— Тези тунели датират от времето на Наполеон, когато французите нахлули по тези места — продължи да обяснява Конрад. — Ако се вярва на слуховете, това е било изход за бягство, в случай че манастирът бъдел нападнат. — Той се извърна от трона. — Но аз не ви доведох тук да ви чета лекции.

Пътя им блокираше поредната тежка потъмняла от времето дъбова врата и Конрад отключи и нея. Стаята, в която влязоха, бе голяма, с високи каменни стени и сводест таван. В центъра й имаше аналой, а стените бяха скрити от масивни дървени лавици, огънали се под тежестта на стари книги, дневници и пристегнати във вързопи пергаменти с восъчни печати. Отец Конрад направи знак на младия монах да вдигне фенерите високо.

— Нашият абат е падре Леополд. Старите му дневници се съхраняват тук, в хранилището на библиотеката.

Той се качи на едно ниско столче, разрови се по лавиците, избра пакет подвързани дневници и го отнесе при аналоя. Извади изпод робата си очила и ги сложи на носа си.

— Преди две години, казвате. Кой месец?

— Април. Седмицата около петнайсети.

— Пак ви казвам, че това най-вероятно е абсолютна загуба на време — раздразнено натърти Конрад, отвори един от дневниците и бързо започна да прелиства страниците му.