Глен Мийд
Измамата (77)

77.

Лерой Браун никога не бе виждал двамата бели мъже, но значките, които му показаха, удостоверяваха, че са детективи към нюйоркската полиция. Единият беше рус и имаше ожулена челюст. Лерой ги поведе по коридора на Колдуел и каза загрижено:

— Не можах да разбера защо се интересувате от Боби.

На лицето на русия се появи загрижено изражение и той се премести по-близо до Лерой.

— Сестра му Джени претърпя пътна злополука на магистралата. Добрата новина е, че ще живее, лошата — че има тежки травми.

— Какво?! Кога?

— Късно следобед. Току-що бе кацнала от чужбина. Таксито, с което пътувала, пострадало във верижна катастрофа.

— Господи, как е възможно! Много лошо… Джени е единствената близка на Боби. Мамка му, тази новина ще го разстрои!

— Съжалявам, ние само си вършим работата. А хлапето ще трябва да дойде с нас — Джени иска да го види.

— Ха… изненадахте ме с това. Не знам… Боби е в депресия от известно време и не мисля, че имам правото да ви го предам. — Лерой спря пред една остъклена врата.

Мъжете погледнаха през стъклото и видяха Боби — седеше в инвалидна количка и драскаше по лист хартия.

— Това ли е Боби?

— Да. Само че, както казах, нямам право да го пусна с вас, както и да…

— Аз обаче имам. — Блондинът извади пистолет и удари Лерой зад ухото.

Санитарят се олюля — беше як мъж и не мислеше да се предава лесно. Само че партньорът на русия стовари палката си върху темето му. Това вече се оказа достатъчно.

Двата мъже изтеглиха отпуснатото тяло по пода. Единият отвори стаичката на чистачите, напъхаха го в нея и затвориха вратата.

— Сега да вземем детето.

Лу Гаруда беше ядосан, много ядосан. Беше се прибрал в апартамента си следобед и завари Анджелина да го чака в леглото с лукава усмивка — лежеше чисто гола върху чаршафите, готова да му предложи насладата, от която си мислеше, че се нуждае.

— Цял следобед те чакам, Лу. Идвай по-бързо…

Райън го бе нервирал — беше отказал да му помогне с каквото и да било, направо го бе вбесил, така че той легна при Анджелина и известно време двамата се забавляваха. Само че Лу го правеше без желание, така че по средата на акта въздъхна, измъкна се измежду бедрата на Анджелина и запали цигара.

— Какво има пак, Лу, да ти го начукам?

Гаруда ядосано всмукна от цигарата.

— Какво има… всичко има! Нищо не е както трябва! Помниш ли онзи случай, дето ти разказвах?

— Защо?

— Има нещо странно, Анджелина. Мнооого странно. И не мога да се ориентирам какво става, по дяволите!

Анджелина забеляза блуждаещия му поглед — това означаваше, че мислите му са другаде. По челото му бяха избили едри капки пот.

— Господи, Лу, ще се съсипеш. Не можеш ли да забравиш за шибаната си работа поне за пет минути, мамка й? Не забравяй, че съм тук само заради секса, помниш ли? От който не бих казала, че получавам достатъчно напоследък.

— Знам, скъпа. Но този случай ще ми пръсне главата.

Анджелина го погали по гърба, ловко посегна към слабините му, хвана члена му и се изкиска:

— Поомекнал си нещо. Ей сега ще те втвърдя — точно както обичаш.

Само че Гаруда вече бе изгасил цигарата си. Облече се за секунди и тръгна към вратата.

— Сладур, трябва да изляза. Ще ти се обадя по-късно, окей?

— Къде отиващ?

— Обичам те, малката.

— Лу!…

Шумът беше като от правене на любов — с много пъшкане и стонове — само че Гаруда не бе сигурен дали стоновете изразяват удоволствие, или болка. Беше се качил в колата и бе потеглил ей така, без посока, само и само да прочисти главата си, с идеята да загрее най-сетне какво става и какво да предприеме по-нататък, и внезапно бе решил да дойде тук, в Колдуел. Всъщност имаше три причини.

На първо място, искаше да се увери, че хлапето е добре. На второ, Марк Райън можеше да се отбие да види Боби и ако го направеше, Гаруда разчиташе да продължи разговора си с него вече очи в очи. Най-сетне, истината бе, че пак искаше да поговори с Боби. Не знаеше точно защо, и може би бе наистина глупаво да пита момчето дали е чувало някога баща му да дискутира Червената мафия или да споменава в един или друг контекст офшорните собственици на „Прайм“, но в безсилието си да измисли как да продължи разследването бе готов дори на този очевидно отчаян ход.

Каквото и да бе мислил, със сигурност не бе очаквал онова, което се случи.

Беше тръгнал по коридора към стаята на Боби и по пътя чу някой да стене. Необичайното бе, че звукът се разнасяше откъм стаичката на чистачите. „Какво става тук?“ Дали колега и колежка не бяха решили да се поупражняват в хоризонтална поза по време на почивката? Или някой пациент се бе заключил вътре и сега бе изплашен? Какъвто и да бе случаят, стенанията се засилваха и когато Гаруда в недоумение спря пред вратата, вече можеше да се закълне, че ги издава човек, който изпитва силна болка.

— Ей, кой е там? — извика Гаруда.

Вместо отговор се разнесоха още по-силни стонове, вече отчетливи, гласът беше плътен, мъжки. Гаруда опита дръжката на вратата, само че тя се оказа заключена, и тогава видя ключа на пода, захвърлен на другата страна на коридора. Взе го, вкара го в ключалката, отвори килера и видя Лерой натъпкан в тясното пространство — с дълбока кървяща рана на главата, ококорил очи — приличаха на топки за голф, бялото блестеше в полумрака на стаичката.

— Какво е станало с теб? — изумено попита Гаруда.

Лерой отново простена, хвана се за главата и отговори така немощно, сякаш беше затиснат от срутена стена:

— Удариха… ме… полицаи.

— Какво?!

— Господи… пич… имам чувството, че върху главата ми е стъпил слон. Извикай лекар.

Трябваше да мине известно време, преди Гаруда да разбере същината на историята — няколко ценни секунди загубено време, — след което изруга:

— Мамка му! — И изтича назад по коридора. Мина покрай отворен изход за евакуация при пожар — извеждаше в градината — и видя на стотина метра в паркинга двама души да наместват Боби на задната седалка на черен или тъмносин буик и да потеглят.

Мамка му!

Не беше въоръжен — беше оставил проклетата „ютия“ в колата, при това заедно с мобилния си телефон — така че можа само безпомощно да изгледа как буикът ускорява по алеята към главния път и изчезва зад портала, оставяйки кълбо от изгорели газове. Даже не бе имал време да види проклетия регистрационен номер, пък и наистина си беше далече.

Но в едно бе съвсем сигурен — трябваше на всяка цена да се свърже с Марк, и то пронто. И затича към колата си.