Глен Мийд
Измамата (15)

15.

След петнайсет минути Дженифър пак пресече границата и се върна в Швейцария. Реши да пренощува в Симплон, защото Варцо й се видя зле пригоден за посрещане на туристи, а освен това държеше да види глетчера, където бяха открили тялото на баща й. Сержантът й се бе сторил странно сдържан да предложи обяснение за смъртта на катерача — каза само, че младежът имал фатален инцидент в прохода Фурка и че швейцарската полиция разследвала обстоятелствата. Смъртта на младежа несъмнено беше доста странна, но може би Карузо щеше да й разкаже повече.

Пътят пред нея се раздели на две и лявото шосе я отведе в малкото и доста чудато село Симплон. То не бе нищо особено, просто две дълги и тесни калдъръмени улици, църква с белосан купол във вече познатата й форма на лукова глава, няколко хотела и мотела.

Когато погледна в огледалото за обратно виждане, преди да завие наляво, за да влезе в селото, Дженифър забеляза тъмен опел на петдесетина метра зад нея. Беше сигурна, че колата я бе следвала по целия виещ се планински път от Варцо дотук. Заради тъмните й прозорци не можеше да види шофьора, но имаше непривичното усещане, че я следят.

Спря в паркинга пред хотел „Бергхоф“, слезе от джипа и в този момент опелът я подмина. Имаше нещо смътно заплашително в тъмните му стъкла, но тя прогони тягостното чувство, понеже колата продължи по калдъръмената улица, зави, за да излезе на главния път за Симплон, и изчезна от погледа й.

 

 

Марк беше объркан. Бе следвал Дженифър, след като я видя да излиза от участъка на карабинерите във Варцо. Очакваше я да поеме за Торино, но вместо това тя се върна през границата в Симплон. Това го озадачи. Нямаше представа какво е намислила. В края на краищата трупът на Пол Марч бе в полицейската морга в Торино. Марк погледна картата и видя, че отбелязаният на нея Васенхорн изглежда малко по-близо до Симплон, отколкото до Варцо. Можеше само да предположи, че Дженифър е решила да посети мястото, където бяха намерили трупа на баща й. Може би сега търсеше местен хотел. Това бе единственото разумно обяснение, за което можеше да се сети, понеже само то даваше логичен отговор на решението й да се върне през границата.

Изведнъж радиостанцията изпука. Беше Граймс.

— Чуваш ли ме, Райън?

— Да.

— Ние сме на петстотин метра зад теб. Какво е намислила, по дяволите?

— Изглежда, се връща в Симплон.

— И защо?

— Според мен може би иска да види къде е намерен баща й. Само че вече е малко късно, така че сигурно ще трябва да пренощува.

— Да, изглежда логично. Искаш ли да поемем проследяването за известно време?

— Не, ще се справя сам.

— Окей, но ако тя се регистрира в хотел, ще е най-добре да намериш друг наблизо, за да я държиш под око. Ние ще опитаме същото. Край…

Марк остави радиостанцията и видя Дженифър да влиза в селото и да спира пред един хотел — „Бергхоф“. Под надписа пишеше: „Zimmer Frei“. От автостопаджийските си дни знаеше, че „Zimmer“ означава „стая“, а „Frei“ означава, че има свободни, но определено не безплатни. От двете страни на хотела по улицата имаше други хотели и мотели, но той със закъснение осъзна, че се движи по еднопосочна улица. И от двете страни на платното имаше паркирани коли, така че просто нямаше къде да отбие и спре. Зад него се движеше друга кола и водачът нетърпеливо му даде сигнал с клаксона да се поразмърда.

„По дяволите!“

Това означаваше, че трябваше да мине с колата точно покрай Дженифър.

Тъмните прозорци му даваха някакво прикритие, но точно когато минаваше на десетина метра от нея, той видя, че тя съсредоточено се вглежда в опела. Марк излезе от селото, отби на банкета и включи проследяващото устройство. Беше целият в пот. Устройството показваше една и съща посока, а индикаторът не се движеше, което означаваше, че тойотата все още е там. Проклятие… Жалко, че Дженифър бе забелязала опела. Това означаваше, че трябва да внимава повече.

Провери колко е часът. Почти четири. Щеше да изчака един час, после щеше да се върне в селото, да види дали ще може да намери хотел близо до този на Дженифър и да се надява, че не го е разпознала.

 

 

„Бергхоф“ бе уютен мотел с дъбови греди под тавана и варосани стени, но нищо повече. Когато Дженифър се приближи до рецепцията, дежурната — млада жизнерадостна жена — бъбреше по телефона. Приключи разговора си и вдигна поглед:

— Ja.

— Имате ли единична стая за тази нощ?

— Колкото желаете — усмихна се жената; говореше перфектен английски. — Краят на сезона е и хотелът е почти безлюден.

Подаде на Дженифър регистрационна карта и после я придружи до доста голяма стая, чийто таван бе укрепен с вездесъщите дъбови греди. Изгледът през прозореца бе към долината Симплон. Гледката бе наистина невероятна.

— Да помоля ли готвача да ви приготви нещо, ако сте гладна, фройлайн Марч?

Дженифър не беше гладна — самата мисъл, че на следващия ден й предстои да идентифицира тялото на баща си, я изпълваше с трепет — но прецени, че е разумно да хапне нещо.

— Да, благодаря.

— Sehr gut. Можете да се нахраните както в трапезарията, така и в бара долу, но аз бих ви препоръчала бара — там има повече живот.

 

 

Дженифър взе душ, преоблече се в джинси и пуловер, слезе в бара и седна в сепаре от чамови дъски. В камината пукаше истински огън, а в другия край на бара седяха неколцина мъже и дружески бъбреха. По външния им вид можеше да се прецени, че са предимно местни фермери. Двама я погледнаха, сякаш беше от друга планета, но тя прие любопитството им за естествено, все пак наистина бе непозната в това провинциално селище. В този момент отново се появи жената от рецепцията, подаде й менюто, а после донесе поръчаната храна: вдигаща пара супа, плато с швейцарски сирена и различни колбаси, накъсана салата и халба пенлива бира. Когато приключи с яденето, Дженифър забеляза, че мъжете на бара я наблюдават втренчено. После един от тях стана, приближи се до нея и постави на масата й чаша прозрачна течност.

— С най-добри чувства. Местен шнапс. Това е най-близкото до ракетно гориво, с което разполагаме в тези краища на света. Всъщност не е чак толкова лошо, ако се изпие наведнъж. Разбрах, че сте американка?

Беше среден на ръст, изглеждаше под трийсетте, имаше симпатично лице с рошава брада и беше облечен в джинси и ярък пуловер с висока яка. Дженифър, сигурна, че се опитва да я сваля, бутна чашата настрани и отговори с цялата вежливост, на която бе способна:

— Да, американка съм. Благодаря за предложената напитка, но ако не възразявате, бих предпочела да остана сама…

Мъжът се усмихна и протегна ръка.

— Естествено, но след като сте моя гостенка, реших, че е редно да ви поздравя с добре дошла. Антон Вебер. Хотелът е мой.

Дженифър се изчерви.

— Извинете…

— Не е нужно да се извинявате. Туристка ли сте, госпожице?

— Толкова ли е очевидно?

Мъжът се засмя.

— Ами да. Ще се задържите ли в Симплон?

— Не, само ще пренощувам. Просто минавам оттук.

— Жалко, наистина. Тук е много красиво.

— Вече забелязах. Разбрах обаче, че съвсем скоро тук е бил намерен труп.

Вебер седна и се намръщи.

— Чули сте значи. Странна находка, да не кажа нещо по-силно. Разбрах, че трупът е бил добре запазен в леда. — Той повдигна въпросително вежди. — Нали не сте журналистка?

Дженифър нямаше желание да разкрива сърцето си пред абсолютен непознат.

— Не, просто съм любопитна. Историята ми се стори интересна.

— Млад американски катерач открил тялото в глетчера Васенхорн. Всъщност той беше гост на хотела, но за съжаление загина преди три дни. Паднал в прохода Фурка. Разбрах от местния сержант, че още не са приключили с разследването и че изобщо не било ясно дали смъртта му е нещастен случай.

Дженифър замръзна.

— Искате да кажете, че може да е бил убит?

Антон Вебер сви рамене.

— Не мога да кажа нищо със сигурност. Но вчера тук се отбиха двама детективи, за да огледат стаята му и да приберат вещите му. Наистина много странен случай.

Дженифър потрепери.

— Мога ли да видя глетчера, където са намерили тялото?

— Разбира се, но ще ви трябва водач, за да стигнете до Васенхорн. По това време на годината не е безопасно, заради топящия се сняг. Мога ли да се поинтересувам защо искате да го видите?

— Просто от любопитство. Сигурна съм, че гледката е прекрасна. Къде мога да намеря водач?

Вебер се засмя:

— Всъщност вече го намерихте. Преди да се захвана с хотела, изкарвах хляба си точно като планински гид. И познавам Васенхорн доста добре.

— Мога ли да ви наема?

— Защо не? Не става дума за истинско катерене, просто за тежко изкачване.

— С удоволствие бих ви наела.

Вебер се усмихна.

— Глупости, няма нужда. За вас ще го направя с удоволствие. Как сте с екипировката?

— Екипировка?

— Дрехи за в планината, обувки и така нататък.

— О, не съм подготвена за такова нещо.

Вебер сви рамене.

— Няма значение. Сестра ми Грета е експерт в катеренето и съм сигурен, че ще ви заеме всичко необходимо. Грета е младата жена на рецепцията, която според мен носи вашия размер дрехи. Добре, ще ви чакам тук утре в шест и половина сутринта. Закусваме и потегляме с кола към Васенхорн колкото може по-скоро, после продължаваме пеша… става дума за около два часа. Облечете се топло, горе става доста студено.

Дженифър вдигна чашата си.

— Благодаря. — И отпи от шнапса. Усети през гърлото й да преминава течен огън и примижа. — О, боже!

Вебер се засмя.

— Само не казвайте, че не съм ви предупредил. — Стана и пак й подаде десницата си. — Сега трябва да отделя малко внимание и на другите си клиенти. Беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице Марч.

 

 

Марк се върна в селото, подмина хотела на Дженифър и видя, че тойотата е все още там. Точно от другата страна на улицата имаше друг хотел, „Зеефелдер“. Изглеждаше като най-скъпото място в града с нарисуваните на ръка алпийски ловни сцени, но най-хубавото му нещо бе паркингът отзад, идеалното място да скрие опела от очите й. Единственият проблем беше, че не знаеше със сигурност дали Дженифър възнамерява да пренощува в „Бергхоф“. Можеше само да предполага, че ще го направи, и това бе риск, който се налагаше да поеме. Заобиколи откъм задната страна на хотела, паркира и отиде на рецепцията.

— Искам единична стая.

Служителят вдигна поглед и попита на английски:

— Разбира се, господине. За колко нощи?

— Вероятно само за една — отговори Марк. — Държа стаята да гледа към улицата.

Мъжът се намръщи.

— Хубавият изглед е в стаите отзад, които гледат към Алпите. Не бихте ли предпочели някоя от тях?

Марк му подаде кредитната си карта.

— Сигурен съм, че изгледът е фантастичен, но искам стая, която гледа към улицата. И най-добре направете отпечатък на картата ми, защото може да ми се наложи да си тръгна рано сутринта.

 

 

Дженифър лежеше будна. Навън часовникът на църквата удари полунощ. След толкова време най-сетне бе дошъл денят, когато отново щеше да види лицето на баща си. Изведнъж се почувства самотна и съжали, че не бе приела предложението на Марк да я придружи. Подкрепата му определено щеше да е добре дошла. Идентифицирането на трупа на баща й щеше да е като затваряне на една страница от живота й, но нещо й казваше, че то по-скоро ще постави повече въпроси, отколкото да даде отговори, и тази възможност я плашеше и я караше да се чувства неуверена.

Докато лежеше и се мъчеше да заспи, отново се сети за младия катерач Маккоул. Възможността в смъртта му да има нещо неясно я накара да потръпне… но щеше да изчака разговора с Карузо, за да научи повече.

Тревожеше я още и опелът, който я бе следил, но тя се опита да си внуши, че е дала воля на въображението си.

Изтрещяха гръмотевици и ехото им отекна из долините на Алпите, засилиха се до оглушително кресчендо, а след това оглушително заплющя проливен дъжд. От малка бе имала проблем да спи по време на буря и тази нощ не бе изключение, още повече че в такова време мозъкът й извикваше към живот едни и същи ужасяващи картини: оплесканите с кръв тела на майка й и брат й, забиването на ножа в шията на маскирания мъж, бягството й през моравата, докато той я преследваше.

Опита се да си каже, че няма от какво да се страхува, но колкото и да си го повтаряше, кошмарът идваше отново и отново, така че мина поне още един час, преди най-сетне да заспи напълно изтощена.

 

 

Марк седеше в тъмната стая, дръпнал пердетата и с бинокъл в ръцете. Навън цареше пълен мрак и той беше монтирал приспособлението за нощно виждане. През него всичко изглеждаше зелено, но той ясно различаваше колата на Дженифър и хотела. Селото бе потънало в мъртвешка тишина, ако се изключеше вече изнеслата се в по-високите части на планината буря. Беше огледал фасадата на „Бергхоф“ още преди час, когато бе видял Дженифър да пуска пердетата. Сега и в нейната стая бе тъмно.

Марк се отпусна и остави бинокъла. Повече не се бе чувал с Граймс и Фелоус, но предполагаше, че са се регистрирали в някой от другите хотели. Ако на сутринта Дженифър решеше да се качи на глетчера, той щеше да бъде изправен пред трудно решими проблеми. Нямаше да е никак лесно да я следи, защото трафикът в тази част на планината бе минимален. Освен това не знаеше по кое време смята да тръгне. Осем изглеждаше разумно предположение, но той реши да се застрахова и нагласи за всеки случай алармата на седем. Пътуваше с малко багаж, така че пътната му чанта бе готова. Пусна пердетата и запали нощната лампа.

Стаята му бе доста луксозна, леглото бе с балдахин, пердетата бяха кретонени, а мебелировката — стара и скъпа. В ъгъла имаше минибар. Не бе имал възможност да се нахрани след полета и не бе рискувал румсървис, за да не бъде прекъснат в наблюдението на хотела на Дженифър. Дългото пътуване го бе изморило още повече, беше гладен и жаден, а и все още не се бе адаптирал към голямата надморска височина.

Отключи минибара. Вътре имаше обичайните бира и концентрат, безалкохолни напитки, фъстъци, различни закуски и шоколад, но понеже това бе Швейцария, се предлагаха и малки опаковки „Тоблерон“ и домашно изработени шоколадови ликьори. Имаше и две бутилчици „Джак Даниелс“ и той извади едната, а после полицейският му инстинкт го накара да погледне ценоразписа. Питието струваше дванайсет долара. Дори опаковка фъстъци излизаше пет долара, тоблероните вървяха по шест за парче, а шоколадовите ликьори — по десет.

„Това трябва да се забрани със закон“, помисли си.

„По дяволите — бе следващата му мисъл, — та моите разноски са платени.“ Наля си бира и „Джак Даниелс“, сложи си няколко кубчета лед, изяде две пликчета фъстъци и един тоблерон, като запази шоколадовите ликьори за десерт. Готвеше се да продължи с втория „Джак Даниелс“, когато телефонът му иззвъня.

Беше Келсо.

— Настанихте ли се, Райън?

— Разбира се. Чувствам се като у дома си, ако не броим минибара. Къде сте вие, по дяволите?

— Достатъчно наблизо — отвърна Келсо. — Какво става с Дженифър?

— Отседна в „Бергхоф“, точно от другата страна на улицата. А къде са хората ви?

— В хотел в края на селото. Има ли проблем с оборудването?

— Всичко е наред.

— Добре. Утре може да имаме много работа, така че бих ви предложил да поспите. И помнете, че винаги можете да се обърнете към Фелоус и Граймс за помощ.

— Не се безпокойте, не съм забравил.

— Лека нощ, Райън.

Марк изключи мобилния телефон и довърши уискито. После отново провери оборудването. Изглежда, всичко наистина работеше идеално. Но цялата история с проследяването на Дженифър му се струваше абсурден сън и той имаше сериозни проблеми да се пренастрои. Питаше се как ли ще реагира тя, като се изправи пред трупа на баща си. И за хиляден път си зададе все същия въпрос: как Пол Марч се бе озовал в сърцето на алпийски ледник?

Отвори прозореца, съблече се и си легна, изтощен до крайност. Влажният въздух, който нахлу през прозореца, му подейства като сънотворно и той заспа още преди главата му да докосне възглавницата.

 

 

Мъжът мина през селото, спря пред „Бергхоф“ и изключи двигателя на колата. Дъждът се лееше като из ведро. Мъжът свали прозореца и няколко минути гледа притъмнелия хотел — сградата се осветяваше единствено от светкавиците.

Беше три през нощта. След като се увери, че улицата наистина е пуста, мъжът слезе от колата под пороя, отиде до бялата тойота, извади инструменти изпод шлифера си и се залови за работа. След пет минути беше приключил. Качи се в колата си и напусна селото по пътя, по който бе дошъл.