Глен Мийд
Измамата (69)

69.

Марк стоеше пред терминала за пристигащи и гледаше как Келсо води разгорещен разговор с трима непознати: руса жена с черен костюм и двама мъже — единият червенокос, другият — ниско подстриган и с очила. Предположи, че са от ЦРУ, и макар да не можеше да чуе за какво си говорят, беше повече от очевидно, че Келсо ги ругае. Накрая излая няколко заповеди, дойде при Марк и с горчивина сподели:

— Някакъв тип отворил врата за служителите от охраната в салона за митническа проверка и ги измъкнал под носа им.

— Какъв тип?

Келсо скръцна със зъби от безсилна ярост.

— Откъде да знам, по дяволите? Никой не е видял лицето му. Може да е който си поиска… някой тъпанар на работа към летището или някой, който им е отворил съзнателно.

— В сградата ли са още?

— Не знаем, но едва ли са отишли далече. Ще трябва да претърсим целия терминал.

Граймс и Фелоус внезапно се появиха и Келсо ги привика с пръст.

— Поемете паркинга. Другите да претърсят терминала и спирките на обществения транспорт. Аз се заемам с фирмите за коли под наем и обслужването с лимузини. Петнайсет минути и среща отново тук.

Двамата изчезнаха, а Келсо се обърна към Марк.

— Поемете баровете, ресторантите и мъжките тоалетни. Може да опитат да се дегизират, така че бъдете бдителен. Ако не ги зърнете някъде до петнайсет минути, домъкнете си задника тук.

— Ами ако вече са напуснали летището?

Келсо почервеня.

— Не ме нервирайте допълнително, Райън. Кръвното ми и без това е високо.

Марк взе ескалатора до мецанина, слезе и се разходи между масите на ресторанта. Обядващи семейства, убиващи времето си транзитни пасажери, дошли да пият набързо по чаша кафе бизнесмени… и никаква следа от хора, които поне малко да приличат на Дженифър и Маккоул. После провери бара, след това мина набързо през мъжките тоалетни и кафенето, но нямаше късмет.

Докато минаваше край един от телефонните автомати, забеляза сгърбен над слушалката мъж, с гръб към него. Беше с черна шапка и имаше телосложението на Маккоул, но когато се обърна, Марк видя, че е над шейсетте, облечен е като духовно лице и има сива брада. Дегизиран или не, не беше Маккоул. „Къде са се скрили двамата с Дженифър?“

На стотина метра навътре в мецанина зърна блондинката и червенокосия й партньор — оглеждаха трескаво морето от пътуващи. По лицата им личеше, че не са имали късмет. Когато се обърна, Марк видя, че духовникът е затворил телефона и се отдалечава. И в този момент осъзна, че от двайсет и четири часа това е първият му шанс да говори на спокойствие с Гаруда. Застана пред телефона и бръкна в джоба си за монети.

Гаруда вдигна на втория сигнал.

— Господи, къде изчезна, Марк? Нали трябваше ти да ми се обадиш?

— Намирам се в салона за пристигащи на летище „Кенеди“. Кацнах преди двайсетина минути и всичко се обърка, така че слушай внимателно, нямам никакво време. Разбра ли нещо за Моская?

— Да, говорих с Дани Флин. Моская са точно каквото каза ти. Никой нищо не знае за тях и действат основно офшорно.

— Давай нататък…

— После разрових за Франк Маккоул, както поиска. Имам снимките му от регистрацията за частен детектив и шофьорската му книжка. Отидох до дома му в Лонг Айланд. Всичко изглежда напълно нормално, но все пак има нещо, което не успях да си обясня.

— Какво?

— Не по телефона, Марк, ще ти кажа като се видим. Сега имам някои свои въпроси, които чакат отговор, и този път вече наистина трябва да поговорим.

— Лу, моля те… — отчаяно каза Марк. — Не разбираш…

— Абсолютно прав си, че не разбирам, така че защо не ми обясниш? След цялото ровене, което направих за теб, мисля, че вече съм го заслужил. И ако обичаш, нека не забравяме кой разследваше това дело, нали така?

— Ще се опитам скоро да ти обясня, но… Лу, моля те, само ми кажи какво те е накарало да се усъмниш. Наистина трябва да знам.

Гаруда въздъхна.

— Нали ми каза, че Маккоул е кацнал в Швейцария във вторник?

— Да… и какво?

— Според един от съседите му Маккоул е тръгнал за летището в неделя, след като от дома му са го взели двама мъже с черен буик. Това означава, че би трябвало да кацне в Швейцария най-късно в понеделник сутринта, само че се е появил там едва във вторник, което означава, че от графика му се губи цяло денонощие. Имаш ли някакво обяснение за това?

— Не.

— Защото и аз нямам. Онези, които са го взели, би трябвало да са му приятели, предполагам, но до офиса му има служба за секретарски услуги и според жената, която работи там, Маккоул определено е имал резервация да лети в неделя вечер. Аз обаче имам една позната на летище „Кенеди“. Накарах я да провери списъците на пасажерите. Оказа се, че билетът на Маккоул за неделя вечер е бил отказан един час преди полета и едновременно с това е била направена нова резервация за следващата вечер, което означава, че той наистина е пристигнал в Цюрих във вторник сутринта. Само че на мен нещо ми звучи фалшиво. Ти как мислиш?

Марк трескаво мислеше.

— Май наистина така изглежда, Лу. Това ли е всичко?

— Това е — каза Гаруда. — Сега е твой ред да ми разкажеш какво става.

В този момент Марч видя жената и червенокосия, следвани от Граймс, да се изкачват с ескалатора — оглеждаха всички, покрай които минаваха.

— Виж, Лу, трябва да прекъсна.

— Ей… почакай секунда, това не е достатъчно, мамка му! — възрази Гаруда. — Като си помисля само, че започвах да си внушавам, че работим заедно. И че върша сам някаква детективска работа. И знаеш ли какво? Според мен най-сетне имам следа по случая Марч.

— Каква следа?

— А бе и ние, тъпите полицаи, понякога имаме своите моменти. „Прайм“ е била собственост на холдингова компания, регистрирана на Каймановите острови, което определено намирисва на мръсни пари. За да съм още по-точен, на източноевропейски мръсни пари. Ти беше там затова, нали? Мислиш си, че може да има нещо общо с изчезването на Пол Марч? Че е свързано с онези мръсници от Моская? Червената мафия? Макар че какво общо, по дяволите, може да има едно частно ченге като Маккоул с всичко това, убий ме, не мога да си представя.

Марк помълча, после каза:

— Лу, повярвай ми, наистина не мога да говоря в момента за всичко това.

В гласа на Гаруда прозвуча гняв.

— Знаеш ли какво? Май ще е най-добре да продължа този случай сам. Защото ти с нищо не ми помагаш, ако трябва да се изразя деликатно. Така че върви да се шибаш, Марк.

И прекъсна разговора. Марк видя, че Граймс и останалите са тръгнали в обратна на неговата посока и продължават съсредоточено да оглеждат лицата на околните. Но бяха ли го забелязали?

„Как е успял Гаруда да надуши връзката с Каймановите острови?“, удиви се Марк. Информацията за Маккоул смътно го обезпокои. Изпоти се от напрежение, беше объркан, беше уловен в центъра на умопомрачителна загадка и изпитваше неудържимо желание да се извърне и да побегне. Изведнъж се почувства изморен, емоционално и физически, но знаеше, че трябва да открие Дженифър. Без значение как… просто трябваше да я открие. Само че точно в този момент Келсо му дължеше някои обяснения. Задавен от нарастващ гняв, Марк тръгна към изхода.