Глен Мийд
Измамата (10)

10.

Марк седеше смаян и се опитваше да осмисли чутото. „Някой ще се опита да я убие.“ И вперил поглед в Келсо, зададе единствените два въпроса, за които можа да се сети:

— Защо? Кой?

Келсо поклати глава.

— Не мога да ви кажа това. Но повярвайте ми, Дженифър ще е изложена на сериозна опасност. И това е реалност, а не предположение.

Марк се замисли за момент, после каза:

— Кой точно сте вие, Келсо? И какво правите за ЦРУ?

— Аз съм заместник-директор по специалните операции.

— Какви специални операции?

Но Келсо отново поклати глава.

— Това е информация, до която имат достъп само онези, които е нужно да знаят. А точно в този момент, Райън, изобщо не се налага вие да знаете това.

— О, налага се, и още как. Защото ако не науча, вие и вашите приятели си тръгвате веднага.

— Не държите ли на Дженифър?

— Все още не сте отговорили на въпроса ми.

Келсо обаче не трепна.

— Не държите ли на нея?

Марк погледна Граймс и Фелоус. Те седяха безстрастно, оставили своя шеф да говори.

— Не ми казахте нищо. Това слага край на разговора ни. Лека нощ, господин Келсо.

Келсо въздъхна и рязко се изправи.

— Добре, щом така искате.

„Ще размисли“, помисли си Марк.

Граймс и Фелоус също станаха. Келсо каза:

— Както подчертах, този разговор изобщо не се е провел. Моля, помнете това.

Докато Келсо и двамата му помощници отиваха към вратата, Марк разбра, че е сгрешил. Келсо искаше да провери блъфа му. Той, разбира се, знаеше отлично, че Марк държи на Дженифър, и това бе основният му коз.

— Бихме могли да продължим, ако ми кажете поне малко — проговори Марк. — Защото вие не ми казахте абсолютно нищо, с изключение на това, че животът на Дженифър може да бъде застрашен. Кажете нещо по-конкретно.

Келсо се обърна и го погледна.

— Наистина съжалявам, Райън. Но това е всичко, което мога да ви кажа, без да ви лъжа. За останалото ще се наложи да ми се доверите. Лека нощ и благодаря за времето, което ми отделихте.

Сложи ръка върху дръжката на вратата и я натисна.

— Момент… почакайте. — Келсо пак се обърна. — Цялата тази история… наистина ли е толкова секретна?

— Да, толкова секретна е.

— Знаете, че държа на Дженифър — каза Марк. — Само дето не мога да разбера откъде ви е известно това.

Келсо не отговори веднага. Помълча малко, поколеба се, после каза:

— Ще ни помогнете ли? Ще помогнете ли на Дженифър?

— При едно условие. Дайте ми нещо, някакъв намек, нещо… нещо, което да ми помогне да не се чувствам, като че ли вървя слепешката по тъмен път. Защото нали разбирате — от онова, което ми е известно, вие от ЦРУ обикновено не си скъсвате задниците да защитавате американските граждани. Освен, разбира се, ако не става дума за много важни хора.

Келсо хвърли поглед към Граймс и Фелоус, преди да му отговори.

— Компрометирам самия себе си, като ви казвам дори това. Но ще го направя, щом това ще ви помогне да размислите. Дженифър може да се окаже ключът към откриването на една компютърна дискета, изчезнала заедно с баща й. Дискетата на свой ред съдържа информация, жизненоважна за текущо разследване на ЦРУ. Това е причината, поради която трябва да направим всичко възможно, за да я опазим.

— Знае ли Дженифър за дискетата?

— Не мисля.

— Тогава как може да е ключ за намирането й?

— Това е мое предположение — призна Келсо. — Дискетата е изчезнала заедно с баща й. Ако тя открие какво се е случило с него и как така той е свършил в глетчер някъде из Алпите, това би могло да ни подскаже къде да търсим самата дискета. Само че и други хора биха желали да сложат ръка върху нея и те почти сигурно ще искат да я убият.

— Което продължава да не ми казва нищо съществено. Какво има на дискетата?

Келсо въздъхна и сви рамене.

— Съжалявам, Райън. Просто ръцете ми са вързани.

— Но къде може да е дискетата?

— Не ни е известно. Един млад американски алпинист, Чък Маккоул, е открил тялото и раница непосредствено до него. Надявам се съдържанието й да ни насочи към мястото, където се намира дискетата. Възможно е, разбира се, индикация за това да има и на трупа. Трябва да кръстосаме пръсти, да чакаме и да се надяваме нещо да изскочи.

— А на мен ми се струва, че просто искате да използвате Дженифър, за да се доберете чрез нея до вашата цел.

— Ваше право е да мислите, каквото пожелаете, но аз не съм склонен да се съглася със съмненията ви. — Погледът на Келсо продължаваше да не издава нищо, на Марк внезапно долови в изражението му нещо умолително, от което едва не изпита съжаление към него. — Можете ли да ни помогнете, Райън? Та макар и само заради Дженифър?

— Струва ми се, че не сте съвсем наясно с нашите взаимоотношения. Да, ние сме близки приятели, но връзката ни спира дотук. Освен това има още нещо, което не разбирам. Защо не използвате вашите хора, за да я проследите? Защо искате да въвлечете точно мен?

— Не искам у Дженифър да възникнат дори минимални съмнения, че ЦРУ я наблюдава. Освен това хората, които със сигурност ще искат да й направят нещо лошо, ще подушат отдалеч каквато и да било намеса на ЦРУ. А това би застрашило допълнително не само Дженифър, но и моите хора. От друга страна, вие сте полицай. Само полицай. Не го казвам пренебрежително. Искам да подчертая, че сте истински неин приятел, може би най-близкият, с когото разполага — човек, искрено загрижен за нейната безопасност. Но освен това сте добре обучен полицейски служител, чиито таланти бих могъл да използвам. Вие сте в състояние да се държите достатъчно близко до нея, за да можете едновременно да я пазите и наблюдавате. Междувременно аз ще държа моите хора поизтеглени, достатъчно далеч, за да не събудят подозрения, но близко, за да се намесят, ако поискате помощта им.

— Искате да кажете, че и аз мога да пострадам.

По лицето на Келсо пробяга тънка усмивка.

— Ще положим всички усилия да не ви се случи нищо лошо. Освен това разбрах, че сте добър детектив, и съм сигурен, че човек като вас може да се справи с много неща. Уверявам ви, в противен случай не бих се обърнал към вас.

— Което продължава да не ми казва нищо и не отговаря на въпроса ми.

— Ако трябва да съм напълно откровен, налага се да призная, че съществува известен елемент на риск по отношение на вас.

— В такъв случай би ми помогнало да зная срещу какво се изправям.

— Нека да кажем, че хората, които биха могли по някакъв начин да ви застрашат, вероятно са по-безмилостни от всички, с които някога би ви се наложило да имате нещо общо в хода на полицейската ви кариера. — Забеляза, че Марк се колебае, и продължи: — Ще задам най-важния въпрос още веднъж: ще ни помогнете ли, Райън?

— Не зная… може би. В момента работя над няколко случая. Изобщо не съм сигурен дали капитанът ще…

— Кажете му, че трябва да излезете в кратък отпуск. Обяснете му, че сте болен. Ако се появят непреодолими проблеми, обадете ми се и ще видя как мога да въздействам деликатно. Но в никакъв случай не разказвайте на вашия капитан за моята молба, за намесата на ЦРУ и за вашата задача. Не само на капитана, не споделяйте и с вашите колеги, дори с кучето си.

— Нямам куче.

— Но вашият съсед има лабрадор, Дъглас. Така че не обелвайте дума дори пред него. Както и пред хлебарките по стените или мишките в мазето.

— И мишки ли имам?

Келсо се усмихна.

— Опасявам се, че да. Повярвайте ми, Райън, мразя да отправям заплахи и особено ми е неприятно да ги повтарям. Но ако споменете пред когото и да било за нашия разговор, лично ще се постарая до пенсия да пишете глоби на най-скапаната улица, която можете да си представите. И то само ако извадите късмет.

— Вече го разбрах.

— В такъв случай? — Келсо го изгледа изпитателно.

— Ще видя какво мога да направя.

Келсо изпусна със сила сдържания в гърдите си въздух.

— Не мога да кажа, че това е утвърдителният отговор, който очаквах да чуя.

— Казах ви, имам няколко важни случая, върху които в момента работя. От друга страна, полицаите в участъка не достигат. Сигурно ще ми трябват няколко дни да организирам нещата.

— Но ще го направите?

— Ще го направя заради Дженифър.

Келсо въздъхна с облекчение.

— Благодаря, Райън. Оценявам помощта ви.

— Нали не ме излъгахте за голямата опасност, която я заплашва?

— Аз не лъжа, Райън — твърдо заяви Келсо. — Просто се затруднявам да ви уверя, че това е самата истина.

— Ще нося оръжие?

— Естествено.

— Казахте, че би било по-добре, ако успея да убедя Дженифър да я съпровождам. Означава ли това, че искате да я попитам директно?

Келсо кимна.

— Но го направете тактично и не бъдете много настоятелен. Не искам да събуждаме подозренията й, а още по-малко искам да й съобщавате истинската причина. Просто небрежно отворете дума за тази възможност. Кажете й, че тя може да има нужда от емоционална или морална подкрепа, когато отиде да идентифицира трупа, и споменете, че й предлагате да пътувате с нея като приятел. Ако каже „не“, ще се наложи да я следвате незабелязано. Това не би трябвало да е проблем, след като сте работили вече под прикритие, нали?

— Разбира се.

— Което означава, че не би трябвало да ви затрудни да стоите в сянка. Както, сигурен съм, ви е добре известно, най-семплата дегизировка понякога е и най-добра.

— Ами ако Дженифър ме види? Няма ли да е крайно подозрително ей така изведнъж да ме открие в Европа?

— Този проблем ще го решаваме, ако възникне. Но според мен най-доброто разрешение ще е да си признаете чистосърдечно и да й кажете, че сте го направили от безпокойство за нея. Че сте имали няколко свободни дни като компенсация за извънреден труд и че сте решили да предприемете пътуването, за да сте наблизо в труден за нея момент. Изобщо кажете й каквото желаете, само не истината. Накарайте я да повярва, че сте загрижен приятел, който иска да помогне. Важното е да останете до нея, ако това се случи.

— Наистина ли смятате, че ще ми повярва?

— В подобен момент това няма да има никакво значение. От значение е фактът, че ще можете открито да сте до нея и да й помагате. И нека го кажа още веднъж в прав текст, за да няма неразбиране: единствената причина да сте там е да я защитите.

— Щеше да е много по-просто, ако сам обясните на Дженифър, че може да попадне в опасни ситуации.

Келсо поклати глава.

— Това е невъзможно, Райън. Работата е там, че нито Дженифър, нито никой не бива да заподозре, че е намесено ЦРУ. Ако това се случи, вероятно ще застрашим Дженифър още повече и ще унищожим всякаква надежда да намерим дискетата.

— Добре, какво точно искате от мен?

Келсо бръкна във вътрешния си джоб, извади един плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Самолетни билети на ваше име. Отворени, бизнес класа.

— Май сте били доста сигурни, че ще приема.

— Не, само подготвени в случай че го направите — уточни Келсо. — В плика ще намерите номера на мобилния ми телефон. Обадете ми се, след като разговаряте с Дженифър. И наистина се опитайте да я убедите да ви позволи да я придружавате, защото това доста ще опрости нещата. Предвидили сме и известни разноски — пет хиляди долара в налични, за да съм точен. И „Виза“ на ваше име. Подписвайте сметки и не се безпокойте за сумите. Картата е валидна навсякъде и нека уточня, че е безлимитна. Естествено, ще съм ви благодарен, ако пазите касовите бележки, та Чичо Сам да е спокоен.

Марк погледна плика.

— Изглежда, сте помислили и за най-малката подробност.

— Били ли сте някога в Швейцария, Райън?

— Само насън.

— Ще ви хареса.

 

 

Швейцария, 5 следобед

Чък Маккоул стоеше на площадката за наблюдение в прохода Фурка и в главата му се въртеше една-единствена дума: „Страхотно!“.

В този ранен вечерен час планината наистина изглеждаше смайващо. Точно пред него, отвъд белия гранитен парапет на площадката, на фона на притъмняващия хоризонт се простираше назъбената линия на покрити със снежни шапки зъбери, оцветени в блед нюанс от последните лъчи на залязващото слънце, а небето пламтеше в розови и виолетови цветове. Далече долу се виждаше пълзящото по стръмния път към прохода малко ауди.

Собственото му наето рено бе паркирано наблизо, а непосредствено до площадката имаше сувенирен магазин за идващите тук туристи, но капаците на витрината му бяха заключени, а самото място — безлюдно. Чък Маккоул бе съвсем сам. Зад магазина се простираше глетчерът Фурка — необятен оазис от синкав лед. Масивът му бе надупчен за туристите, така че желаещите можеха срещу такса от няколко франка да се спуснат долу и да си направят снимки в компанията на няколко местни идиота, облечени като пингвини. Тъпа идея наистина, мислеше си Маккоул, особено като се има предвид, че единственото място в Швейцария, където човек можеше да види истински пингвини, бе шибаната им зоологическа градина.

Наоколо витаеше потискащо чувство на безутешност, подсилено от проникващия до мозъка на костите студ, но той се наслаждаваше на гледката и дишаше с пълни гърди. Три километра по-надолу по извиващия се път се намираше хотел „Проходът Фурка“ — стара масивна сграда от гранит, приличаща на казарма. Беше построена през миналия век, когато било модерно да се строят хотели санаториуми на места с чист и сух въздух, само че по това време на годината хотелът бе почти празен и край него не се виждаше нито една кола или автобус. Ако се изключеше пъплещото нагоре ауди.

Колата най-сетне преодоля последния остър каменист завой и спря до реното. От нея слезе мъж в подплатено зелено яке с преметнат през рамо фотоапарат „Никон“ и усмихнат тръгна към него с протегната ръка.

— Господин Маккоул? Аз съм Емил Харц, репортер на свободна практика към „Цюрих Експрес“. Студена вечер, а? Съжалявам, че не се уговорихме да се срещнем на по-топло място.

Харц говореше отличен английски, но произнасяше „у“-тата като „в“. Маккоул сви рамене.

— Нали сам казахте, че искате да направите снимки край пропастта.

— Вярно, смятах, че това място ще бъде идеално за целта, но не очаквах такъв кучи студ.

— Елате тук през зимата — предложи на шега Маккоул. — Тогава е толкова студено, че могат да замръзнат дори топките на полярна мечка.

Мъжът се усмихна. Беше висок, носеше очила и имаше гъста черна коса, която, погледната отблизо, издаваше, че е доста нескопосано изработена перука. Маккоул продължи:

— Е, какво точно искате да направите?

Все така усмихнат, Харц отговори:

— Доколкото виждам, глетчерът отпада, така че защо не се примирим с няколко ваши снимки… ето там, на леда. Не мисля, че читателите ще могат да направят разликата — и той посочи мястото, където глетчерът свършваше. Там през ръба на страховитата пропаст се спускаше бяла река от замръзнал лед. Стената надолу бе отвесна и стигаше до дъното на долината Фурка — на цели триста метра под тях.

— Съжалявам, но там е доста опасно. Освен това не съм взел нищо за обезопасяване.

Харц се усмихна.

— Не се безпокойте, няма да има никаква опасност. Единственото, от което се нуждая, е драматичен фон за снимките… нали разбирате: „Американският катерач Чък Маккоул, който откри тялото в глетчера“. И снимка на фона на много лед.

Маккоул помисли за момент и отново сви рамене.

— Окей. Когато ми позвънихте в хотела, споменахте за известно възнаграждение. За каква сума говорим все пак?

Харц извади бележник.

— Това може да го обсъдим по-късно. Кажете ми сега забелязахте ли нещо необичайно в човека, когото намерихте?

— Беше мъртъв.

Харц се усмихна, все едно оценяваше шегата.

— Искам да кажа, имаше ли нещо особено в трупа?

— Не можех да видя. Той беше в леда.

— А полицията намери ли нещо край тялото? Някакви документи например?

— Не бих могъл да кажа. Знам само, че се казва Пол Марч. Според мен е трябвало да изчакат, докато тялото се размрази достатъчно, за да могат да проверят дрехите и джобовете му. Но истината е, че до него намерих раница.

Това видимо заинтригува Харц.

— И?

— В нея имаше папка с документи и пистолет.

— Така ли? — Харц се намръщи и продължи да пише в бележника. — А какво имаше в папката?

— Паспорт. На името на Пол Марч.

— И нищо повече?

— Някакви дрехи, мисля, но полицаят, който води следствието — капитан Карузо — може да ви каже повече.

— Нещо друго за трупа?

— Не, ледът не ми позволяваше да видя повече.

— Просто за пълнота, господин Маккоул, на колко години сте?

— Двайсет и една.

— Откъде сте?

— От Ню Йорк.

— Адресът ви в Америка, за да мога да ви изпратя копие от статията?

Маккоул му го продиктува. Харц пак се усмихна и каза:

— Бил съм в Ню Йорк много пъти. Велик град. Предполагам, живеете там заедно със семейството ей?

— Само с баща ми.

— Който сигурно също е катерач?

— Не, той е частен детектив.

— Наистина? Колко интересно. — Харц приключи с писането и прибра бележника. — Сега… да направим и снимките.

Маккоул го последва до пукнатината в ледника и застана на ръба на пропастта. Харц се залови с настройката на фотоапарата за снимане в полумрак. Слънцето бързо залязваше и розовите му лъчи избледняваха, сякаш милиони далечни пожари се сливаха с хоризонта. Маккоул се чувстваше неуютно толкова близо до ръба на пукнатината. Особено толкова скоро след инцидента. Истината беше, че случилото се го бе изплашило до смърт и дори го бе накарало да си задава някои въпроси за смисъла от планинското катерене. Само на няколко метра от него замръзналата ледена река се „изсипваше“ в бездънната пропаст. „Опасно е, пич. Веднъж вече се изтърси и едва отърва кожата.“ Реши, че се е приближил до пропастта предостатъчно, и попита:

— Така добре ли е?

— Отлично. Само погледнете към пукнатината… — Харц щракна няколко пози. — Сега още една крачка назад, господин Маккоул. И искам усмивка, моля. Не се хилете, постарайте се да изобразите колко забавно е човек да е тук.

„Забавно? Как, по дяволите, може да ти е забавно на крачка от ръба на триста метра дълбока пропаст?“ Маккоул погледна надолу към прохода Фурка и неспокойно попита:

— Според мен съм предостатъчно назад.

— Добре, добре. Сега не гледайте към пукнатината, а към обектива. Да, така… не мърдайте.

Маккоул застина. За първи път го снимаха за вестник. Тази сутрин бе съобщил по телефона новината на баща си и още не беше съвсем на себе си.

Харц щракна още няколко пози, после се приближи и каза:

— Това е. Мисля, че имам всичко, което ми трябва. Вашата информация беше изключително полезна.

— А възнаграждението, за което говорихме?

Преди да отговори, Харц огледа безлюдната долина, после върна погледа си върху младежа и пак се усмихна.

— О… опасявам се, че такова няма да има.

— Не… не разбирам — обърка се Маккоул.

— Сигурен съм, че не разбирате, още повече че нещата са доста сложни. А вие сте глупав младеж, след като се съгласихте да се срещнете с абсолютен непознат на безлюдно място, нали?

Маккоул забеляза, че дразнещите „в“-та в речта на Харц са изчезнали. Забеляза и още нещо — студения поглед в очите му. В мозъка му нещо прещрака и той неуверено заекна:

— Вие… вие не сте репортер, така ли?

— Определено не съм.

Маккоул пребледня.

— Кой сте тогава, по дяволите?

Харц рязко вдигна ръка. Беше достатъчно само леко да бутне Маккоул, та той да загуби равновесие. Младежът залитна назад, краката му се плъзнаха по леда и той полетя през ръба като камък, ръцете му напразно се опитваха да се вкопчат във въздуха.

— Вече сигурно си разбрал — усмихна се Харц.