Глен Мийд
Измамата (23)

23.

Поеха по автострадата на север от града и след десетина минути отбиха в някакво селце, според табелата се казваше Миасино. Състоеше се само от няколко чакълени улички, църква и неприветливо заведение с изнесени навън лъскави алуминиеви масички. Маккоул спря.

— Как си?

— Зле. — Дженифър продължаваше да трепери.

Маккоул кимна към заведението.

— Мисля, че и двамата имаме нужда от по едно силно питие.

 

 

Зад бара стоеше младеж и лениво лъскаше чаши. Маккоул поръча две уискита, взе ги и отведе Дженифър до масичка при витрината, така че барманът да не може да ги чува. Тя вдигна чашата си; ръката й трепереше.

— Как можеш да си сигурен, че беше бомба?

Маккоул не отпи от питието си.

— Да кажем, че интуицията ми подсказва, че не е случаен инцидент. Според мен е използван изключително мощен експлозив и ако се съди по степента на пораженията, не е оцелял никой от намиращите се вътре. Освен това ми изглежда логично да е бомба.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли. Първо убиват Чък, после повреждат колата ти. Преди малко ти самата допусна, че може да те следят, а сега и това. Цялата документация по разследването несъмнено се е намирала в сградата, включително тялото и най-важните веществени доказателства. След ликвидирането на всичко това Карузо просто не може да продължи разследването. Ако питаш мен, някой е решен на всичко, за да погребе този случай завинаги.

— Но защо? И кой?

Само че Маккоул не я слушаше.

— Дай ми картичката на Карузо.

— Защо? — Тя му я подаде.

— Може би сега вече ще ни повярва, че в този случай има нещо нередно.

Маккоул стана и тръгна към телефона.

 

 

Набра номера няколко пъти, но нямаше връзка, така че заряза апарата, попита бармана дали има телефонен указател, взе го, потърси нещо в страниците му. Записа си нещо, поговори пак с бармана и се върна при Дженифър.

— Номерът на Карузо не отговаря.

— Може още да не се е прибрал.

— Трябва да говорим с него. — Маккоул размаха листчето, на което бе писал. — Има го в указателя и това е адресът му. Живее… къде беше… в село Осория. Барманът каза, че било на половин час оттук.

 

 

Точно след половин час стигнаха в Осория. Малкото планинско селце бе сгушено в полите на скритите под гъста зеленина склонове. Вече започваше да се здрачава, но Маккоул без проблеми намери улицата, която им трябваше, в самия край на селото. Тя се извиваше нагоре по склона, а къщите по нея бяха модерни и на големи разстояния една от друга. Накрая откриха номера на Карузо. Посипан с чакъл път водеше до двуетажна вила в центъра на градина, засадена с круши и маслини. Гаражът беше отдясно, вратите бяха затворени, отпред бе паркирана бяла ланча.

— Да видим има ли някой. — Маккоул слезе от джипа, Дженифър също слезе и го последва до входната врата. Той натисна няколко пъти звънеца и след като никой не отвори, опита дръжката. Вратата се оказа отключена и той я бутна навътре. — Има ли някой?

Никой не им отговори и те влязоха в тясното антре. Беше празно. Маккоул отвори вратата отляво и се озоваха в голяма дневна с панорамен изглед към селото. И тук нямаше никого.

— Да проверим другите стаи — изсумтя Маккоул.

Излязоха в коридорчето и опитаха следващата врата. Беше кухнята. Щом влязоха, Дженифър замръзна. Цареше ужасен безпорядък, имаше съборени столове, а по пода — счупени съдове. А в локва кръв лежеше труп — с лицето нагоре. Трупът на тъмнокосата жена на средна възраст, която бе видяла на снимката на бюрото на Карузо. Беше простреляна в главата, очите й бяха изцъклени. Дженифър гледаше онемяла от ужас. Маккоул се наведе и провери пулса на жената.

— Мъртва ли е?

Маккоул кимна и се изправи.

— Да. Тялото още е топло. Ти по-добре седни.

Дженифър се остави Маккоул да я отведе в първата стая. Той й помогна да седне на дивана, отиде при барчето с напитки до прозореца и извади бутилка бренди. Наля една чаша и насила я набута в ръцете й.

— Пий.

Дженифър опита, но гърлото й се бе свило и не можеше да преглътне.

— Ще ми каже ли някой най-после какво става?! Имам чувството, че полудявам. — Тя изгледа Маккоул, но той не можеше да й предложи никакви отговори. И двамата не разбираха нищо и тя добре съзнаваше това. Остави чашата. — Ами… къде е Карузо?

Маккоул тръгна към вратата.

— Стой тук. И не докосвай абсолютно нищо.

Дженифър обаче стана. Краката й се подгъваха.

— Не. Моля те, нека дойда с теб.

 

 

На горния етаж също нямаше следа от Карузо. Спалните бяха подредени, дрешниците изглеждаха неотваряни, а чекмеджетата — непокътнати. Маккоул намери в банята гумени ръкавици, нахлузи ги на ръцете си и отново предупреди Дженифър да не докосва нищо.

— Полицията ще снеме отпечатъци. Повярвай ми, по-добре ще е да не намерят твоите.

Една от стаите в задната половина на вилата беше предназначена за кабинет. На бюрото лежеше куфарчето на Карузо. Маккоул го отвори и прегледа съдържанието му.

— Помниш ли папката, която взе да прегледа на спокойствие вкъщи? Е, няма я.

— Какво искаш да кажеш?

— Или Карузо я е оставил някъде, или някой я е взел. Ето виж…

Маккоул завъртя отвореното куфарче към нея и тя видя в него някакви документи, но от папката наистина нямаше следа.

— Но къде, по дяволите, е Карузо? — изхъмка Маккоул, остави куфарчето на бюрото и започна да рови из чекмеджетата. В тях обаче нямаше нищо с изключение на неизползвани бележници, сметки за издръжка на къщата и няколко касови бележки. Последното чекмедже обаче се оказа заключено. Маккоул взе металния нож за отваряне на писма и насили ключалката. В чекмеджето имаше пистолет. Беше малокалибрен „Берета“, 22-ри калибър, оръжие, подходящо за учебна стрелба. Той провери дали пълнителят е зареден с максималните за него седем патрона и пъхна беретата в джоба си.

— Какво правиш?

По челото му бе избила пот.

— Какво мислиш, че правя? Обичам да съм подготвен, Дженифър. Това, което става тук, не е стигнало до крайност уреждане на семеен скандал… Предлагам отново да разгледаме долния етаж.

 

 

Върнаха се в кухнята и Маккоул отвори задната врата. Излязоха на задната веранда и видяха друга врата, водеща явно към гаража. Маккоул предпазливо я отвори. Вътре цареше абсолютна тъмнина, така че той потърси слепешката по стената, напипа ключа на осветлението, щракна го и над главите им светна неонова лампа. В центъра на гаража беше паркиран малък фиат — вероятно колата на съпругата на Карузо. В следващия миг Дженифър видя човека зад волана и веднага го позна. Беше Карузо, свлечен странично на седалката, прострелян в устата и с отнесена задна половина на черепа.

 

 

Дженифър едва не припадна, но Маккоул като че ли съвсем спокойно отвори вратата и провери пулса на Карузо. Кървавата пяна по устата на италианеца вече започваше да се съсирва; беше текла по гърдите му и по седалката.

— Мъртъв е от по-малко от половин час.

Дженифър се извърна — не можеше да гледа повече отвратителната сцена. Усети ръката на Маккоул върху раменете си, обърна се към него и се отпусна в прегръдката му.

— Спокойно, Дженифър.

— Ще се оправя. — Тя се овладя и дори си наложи пак да погледне Карузо. С дясната си ръка той стискаше пистолет. Показалецът му все още беше върху спусъка, а самото оръжие лежеше в скута му, сякаш наистина бе налапал дулото и откатът бе отметнал ръката му точно на логичното място, където се намираше.

— Мен ако питаш, някой е свършил тук чудесна работа — отбеляза Маккоул.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Помисли сама. Ако помниш, в кухнята ти казах, че не става дума за сцена на трагично завършил семеен скандал. Но може би някой е искал да изглежда точно така. Постарал се е да подреди нещата така, сякаш Карузо е застрелял жена си и после се е самоубил. Мога само да кажа, че който и да го е направил, е истински професионалист. Убеден съм, че криминолозите няма да намерят в къщата нито един чужд отпечатък.

В този момент на Дженифър й хрумна ужасната мисъл, че убиецът на Карузо и жена му може да е същият човек, който бе убил майка й. Отново я прободе старата болка на загубата и за миг й се стори, че няма да може да издържи, но Маккоул здраво я хвана за ръката.

— Мисля, че видяхме достатъчно. Да се махаме оттук.

 

 

Щом влязоха в дневната, Маккоул посочи към прозореца и изръмжа:

— Май ще си имаме компания.

Откъм селото се задаваше полицейска кола. Проблясващата синя светлина се скри за миг зад някакви дървета, след това се появи отново — колата идваше право към вилата.

— Или някой е уведомил полицаите, или идват да съобщят на Карузо за експлозията. — Маккоул извади от джоба си носна кърпичка, избърса набързо бутилката бренди и чашите и ги прибра в барчето. — Просто за да няма недоразумения. Окей, да вървим.

— Не трябва ли да изчакаме полицията?

— Ти луда ли си? Не разбираш ли, че ние сме най-вероятните заподозрени? Освен това, след като видях какво се е случило на Карузо, смятам, че никой не е в безопасност, ако щеш и полицаите. Най-добре да продължим разследването сами и да видим докъде ще стигнем.

На Дженифър й се стори, че вижда за миг в погледа му истински страх. Преди да може да възрази, той я поведе към джипа. Качиха се и потеглиха, но Маккоул включи фаровете едва когато излязоха от алеята и завиха по някаква улица.

— Къде отиваме?

— И аз не знам. Честно.

 

 

Двамата мъже седяха в черното беемве, паркирано на една от тесните селски улички недалеч от вилата на Карузо. Русият бе вдигнал пред очите си мощен бинокъл за нощно виждане. Проследи борещия се със стръмния наклон полицейски фиат, после бързо върна бинокъла върху отдалечаващия се от вилата джип. Свали бинокъла и каза на шофьора:

— Следвай джипа.