Глен Мийд
Измамата (40)

40.

Маккоул се върна след пет минути, точно когато влакът потегляше. Затвори вратата на купето и седна до Дженифър.

— С добрите новини ли да започна, или с лошите?

— Има ли значение?

— Най-близката тоалетна е през три вагона и няма топла вода. Но бурята май отслабва и мен ако питаш, беше крайно време. Може би има вагон-ресторант. Да ти взема ли кафе?

В главата й продължаваха да се въртят кошмарните образи на монаси с прерязани гърла. В гърлото й се надигна кисела буца и тя стана.

— Какво има? — попита Маккоул. — Прилоша ли ти?

— Трябва да отида до тоалетната.

Тоалетната беше свободна и тя влезе. Влакът се клатеше, набирайки скорост, и Дженифър усети, че й призлява. „Ще повърна.“

Наведе се над умивалника, плисна няколко шепи вода на лицето си, после я остави да тече върху китките й…

Двамата мъже бързо минаваха по коридорите. Оглеждаха лицето на всеки пътник, с когото се разминаваха, и щом свършеха с един вагон, продължаваха със следващия…

Дженифър вдиша дълбоко няколко пъти. Леденостудената вода охлаждаше китките й и повдигането отминаваше. Огледа лицето си в огледалото над умивалника. Чертите й се бяха изопнали, косата й бе разчорлена. „Изглеждам ужасно.“ Пооправи се колкото можа, и почисти дрехите си с вода, за да отстрани поне калта и мръсотията.

На вратата се почука и преди Дженифър да успее да реагира, дръжката се завъртя и вратата се отвори. Тя едва не отскочи, когато някаква нетърпелива млада жена за малко не я събори.

— Scusi, segnorina. Finito?

— Моля?

Жената заломоти нещо, показваше с ръце, че иска да ползва тоалетната. Дженифър спря крана, избърса ръцете си с няколко салфетки и излезе.

Тръгна към своя вагон. Главата й бучеше. Отново се сети за случилото се в манастира. „Кои са онези двамата и защо искат да ме убият?“ Пак започна да й призлява и усети стягане в гърдите — трябваше й глътка свеж въздух.

Беше в края на коридора. В горната част на най-близкия прозорец имаше отвор за проветряване. Тя дръпна дръжката и в лицето я удари струя хладен въздух. Двигателят отново смени височината на воя си и влакът навлезе в нова поредица свързани тунели — сигурно вече влизаха в Симплонския проход. След малко изскочиха от последния тунел. Бурята наистина бе отслабнала. Докато стоеше на прозореца и дишаше дълбоко планинския въздух, Дженифър чу вратата между вагоните да се отваря и погледна натам.

Появи се мъж. Беше рус, с белег над едното око и с шлифер. Друг, облечен по същия начин мъж застана до него — той пък беше плешив и набит, със зли очи и Дженифър се уплаши. Двамата мъже имаха студени, безстрастни лица и за разлика от другите пътници, в тях имаше нещо опасно, сякаш бяха хора, които не са далеч от използване на насилие.

Уплахата й се смени с ужас. Дженифър инстинктивно се досети, че това са убийците от манастира. „Но как?… Как успяха да ме намерят отново?“ Почувства се малка, беззащитна, неспособна да мисли от страх. И в този момент с вледеняваща яснота разбра, че ще умре.

Двамата се хвърлиха към нея.

Дженифър изпищя и побягна.