Глен Мийд
Измамата (24)

24.

Дежурната пуерториканка вдигна поглед към Лу Гаруда и каза:

— Какво ще обичате?

Гаруда се усмихна. Циците й бяха страхотни.

— Много неща. Но като начало искам да се видя с Робърт Марч. Познавате ли го?

— Естествено, че познавам Боби. Вие кой сте?

— Сестра му Дженифър вчера замина за Европа. Помолиха ме да се отбивам и да го наглеждам. — Гаруда вдигна кафявия плик, който носеше. — Така че реших да намина и му кажа здрасти. Донесох и нещо сладко, в случай че обича.

— Роднина ли сте?

— Всъщност не съм. — Гаруда показа значката си. — Полицай съм. Защо, има ли някакъв проблем с Боби?

— Никакъв. Изчакайте, ще повикам някой да ви заведе при него.

Едрият чернокож, чието име, ако се вярваше на табелката на гърдите му, беше Лерой, намръщено изгледа Гаруда, докато го водеше през градината.

— Досега не съм ви виждал тук.

— Аз съм приятел на Марк. Понеже и той, и Дженифър не са в града, Марк ме помоли да се отбивам.

— Аха. Е, ето го и Боби.

„Господи, колко жестока е съдбата към някои хора“, помисли Гаруда. Хлапето беше в инвалидна количка, главата му висеше безволно на една страна.

— Здрасти, аз съм Лу. Марк ме помоли да те посетя и да те поздравя от негово име.

Лерой ги остави сами, но хлапето не проговаряше. Гаруда седна до него и му подаде плика със сладкишите. Видя, че отстрани на количката на Боби има затъкнати бележник и химикалка.

— Донесох ти подарък. Разбираш ли ме, хлапе?

Боби го изгледа с отсъстващ поглед. Реакцията му бе бавна, сякаш не бе свикнал да го посещават непознати. Гаруда въздъхна и си помисли: „Бедното хлапе, това ще е загубено време“.

— Аз съм полицай, също като Марк, и бих искал да те попитам някои неща, Боби. Може би ще можеш да ми помогнеш. Предполагам, чул си вече, че тялото на баща ти е намерено?

Този път момчето разтвори широко очи. Гаруда извади бележника си и продължи:

— Не бях сигурен дали Дженифър ти е казала.

Мълчание. Но погледът в очите му бе див.

— Разбираш ли ме? Кимни, ако ме разбираш.

„Господи, сякаш говоря със себе си — помисли Гаруда. — Това хлапе е неадекватно.“

— Боби, кимни, ако ме разбираш.

Хлапето като че ли кимна, но погледът му продължаваше да е все така странен. Гаруда реши да му разкаже всичко, което знаеше. Когато свърши, хлапето заплака и Гаруда се разтревожи.

„Май оплесках нещата!“ Но никой не го бе предупредил.

— По-спокойно, момчето ми…

Но риданията на Боби се засилваха и в един момент крайниците му започнаха конвулсивно да треперят. В гърлото му нещо заклокочи. Лерой дотърча и попита:

— Какво става, мъжки? Защо Боби е разстроен?

— Убий ме, ако знам — смънка Гаруда и си прибра бележника. — Добре де, тръгвам си.

„Шибана загуба на време“, упрекваше се Гаруда, докато караше поршето към полицейския участък в Лонг Бийч на Уестчестър стрийт. Беше се надявал, че хлапето ще може да му помогне, но явно бе сбъркал. Вече бе уговорил Деби Куцмайер да провери списъците на пътниците и тя бе потвърдила, че Дженифър Марч е излетяла снощи с полета на „Суис Ер“ в 21:15 от Нюарк за Цюрих. Когато седна зад бюрото си, той извади старите си бележки по случая Марч. Прегледа ги подробно, но не му хрумна никаква свежа мисъл.

В другия край на общата зала седеше Джанис Х. Фортенски — една от цивилните секретарки към полицейското. Джанис бе страхотна в търсенето на информация из интернет. Гаруда мразеше компютрите, но признаваше, че в наши дни там е цялата информация. Джанис някак усещаше как да намира бързо онова, което й е необходимо, докато на него му бяха нужни часове за най-елементарна справка.

Стана и тръгна към бюрото й. Външно тя не представляваше нищо особено. Беше неомъжена, носеше очила с дебели стъкла и имаше двайсет излишни килограма, разпределени по възможно най-неподходящите места на тялото й. На всичко отгоре… миришеше. Той сложи ръка на рамото й.

— Джанис, сладур, искам да ми направиш една услуга.

Тя дори не отмести поглед от екрана на монитора.

— И аз, при това крайно наложителна. Предполагам знаеш колко е трудно да намериш мъж в Ню Йорк.

Гаруда се усмихна.

— Помогни ми и ще ти се отплатя. Чувала ли си за компанията „Прайм Интернешънъл Секюритис“?

— Не.

— Добре, тя е закрила дейността си преди година, но аз искам да науча всичко за нея. Упоменавания във вестниците, каквото може да се открие за бизнеса им и шефовете, нали се сещаш?

— Господи, не виждаш ли, че точно в момента съм много заета? Имам да довършвам два отчета.

Гаруда се усмихна и я погали по косата. „Божичко, сякаш не се е къпала от цял месец. Нищо чудно, че не може да си намери кой да я изчука.“

— Помогни ми и вечерята е от мен. Какво ще кажеш?

Този път тя вдигна поглед и примигна зад дебелите стъкла.

— А след това ще ме чукаш ли?

— Остави, ще се оправя сам — въздъхна Гаруда.

След четири часа Гаруда разполагаше с цялата информация, до която съумя да се добере в интернет. „Прайм“ вече не съществуваше, но един от бившите й вицепрезиденти се казваше Фредерик Камър. За нещастие информацията за него бе повече от оскъдна, както впрочем и информацията за бизнеса на компанията, ако се изключеха корпоративните дивотии от общ характер. Въпреки това той прочете още веднъж внимателно всичко, после се залови със собствените си доклади, които бе писал, докато случаят Марч бе все още по първите страници на вестниците. И докато четеше една от докладните си, нещо му направи впечатление. Той примигна, прочете го още веднъж и усети странна възбуда.

Когато се прибра, Анджелина вече спеше. Той се съблече и легна до нея. Бръкна под завивката, прекара ръце около стегнатото й тяло и бавно ги плъзна надолу между краката й. Анджелина започна да се извива сластно. Той хвана ръката й и я насочи където трябва.

— Усещаш ли какво съм ти приготвил, бейби?

— Господи, твърд е като камък.

Гаруда се усмихна в тъмното.

— Онзи случай, за който ти разказвах… помниш ли? Мисля, че се натъкнах на следа.

— Само не сега. Миналия път беше твърда само главата ти.

Гаруда се качи върху нея, вмъкна й го с лекота и я чу да простенва.

— Не и този път, съкровище.