Глен Мийд
Измамата (31)

31.

Маккоул изчака да останат сами, след това посочи стаите.

— Ще си избереш ли?

— Има ли някакво значение?

— Предполагам, не. Това не е петзвезден хотел, а подслон по време на буря. — Той посочи стаята вдясно. — Добре, аз избирам тази. Ще ти дам малко време да се оправиш, после ще ти помогна с походното легло.

Дженифър влезе в стаята си и огледа старите каменни стени на някогашната монашеска килия. Сложи свещта на шкафчето за дрехи до леглото и в същия миг зад високия прозорец блесна светкавица. Дженифър се качи на стола и погледна навън. Видя друг вътрешен двор, също плувнал във вода, малка градинка с добре поддържани цветни лехи и каменен фонтан със статуи на птици.

„Може и да е същият, но не съм сигурен.“

Думите на отец Конрад не излизаха от главата й, а оставащите без отговор въпроси продължаваха да я измъчват. Ами ако дошлият в манастира човек наистина е бил баща й?

На вратата се почука.

— Може ли да вляза?

Тя се обърна и видя на прага Маккоул.

— Не знам ти как се чувстваш, но на мен ми се струва малко рано за лягане. За бога, та още няма осем и половина!

Дженифър слезе от столчето и се усмихна.

— Не намираш манастирския живот за привлекателен, така ли?

— То само това оставаше — измърмори Маккоул и прекрачи прага. — Какво видя отвъд?

— Вътрешен двор. Освен това бурята не отслабва.

— Значи ни очаква наистина скапана нощ. Добре, дай сега да ти помогна с леглото. — Маккоул разгъна походното легло и помогна на Дженифър да го застеле. — Е, кажи сега какво мислиш…

— За кое?

— За онова, което ни разказа Конрад.

— Хм… не знам. Объркващо е.

— Знам какво си мислиш, Дженифър, но ти го чу, нали! Онзи, който е дошъл тук преди две години, може да е всеки. На всичко отгоре е дошъл пет дни след датата на влаковите билети. Мъжът, който ни интересува, не би могъл да оцелее в планината пет дни при практически зимни условия.

— А планинският заслон? Възможно е да е прекарал в него известно време, преди да се качи дотук.

— И защо ще чака пет дни?

— Не знам… може планината да е била непроходима. Или да не е могъл да се движи заради нараняванията си и е трябвало да изчака времето да се пооправи.

Маккоул кимна.

— Може наистина, но това ни оставя в сферата на предположенията. Само че отделните фрагменти на историята не си пасват като части на швейцарски часовник. Да, онова, което Конрад ни каза за името Фогел, може да ни помогне и можем още утре да отскочим до Бриг и проверим дали е така. Но тази нощ повече нищо не можем да направим, особено както сме заклещени в центъра на нищото, в място, където сякаш не са разбрали, че Средновековието е история.

Силен порив на вятъра раздруса прозореца и Маккоул стана.

— Не мога да кажа, че вечерта беше особено интересна, но според мен ти имаш нужда да си починеш. Да имаш нужда от още нещо?

Дженифър огледа стаята.

— Всъщност не. Благодаря за помощта, Франк.

— Няма за какво да ми благодариш. Ние сме в тази история заедно. — Той сложи ръка на рамото й. — Добре, опитай се сега да поспиш. А ако ти потрябвам, просто ме извикай, окей? — После излезе и затвори тихо вратата.

Дженифър седна на леглото. Когато Маккоул я бе докоснал по рамото, беше усетила през тялото й да преминава нещо като слаб електрически ток. Не помнеше някога мъж да й бе въздействал по този начин. Нямаше никакво съмнение — между тях определено бе протекъл токът на сексуално привличане. Беше се почувствала странно, но това не я обезпокои. А и Маккоул бе привлекателен мъж.

Можеше да признае, че подобна искра бе припламвала и между нея и Марк, но по някаква необяснима причина й се бе оказало трудно да се справи с тази ситуация. Голямата разлика бе, че също така необяснимо не гледаше на ситуацията с Маккоул като неразрешима. Може би защото бе по-възрастен и защото тя усещаше, че може да му се довери. Имаше и още нещо — приликата му с баща й я караше да се чувства в безопасност, когато той бе край нея.

Прогони тези мисли от главата си — моментът не беше най-подходящият за подобни размишления. Огледа се критично — дрехите й бяха смачкани и имаше нужда от душ. Багажът й бе все още в хотела в Симплон, както впрочем бе и този на Маккоул, и в пътната си чанта носеше само бельо, тениска и дънки. Съблече се, насапуниса се над емайлирания леген, изплакна се, смени си бикините, сложи чистата тениска и се вмъкна под одеялата. Тънкото дюшече бе твърдо и леглото скърцаше, но в нощ като тази тя бе наистина благодарна, че има къде да почине.

Пътната й чанта бе на пода до нея. Тя извади мобилния си телефон и го включи. Изкушаваше се от мисълта да телефонира на Марк и да провери как е Боби, но батерията й бе изтощена, а нямаше никаква възможност да я зареди, преди да пуснат тока в манастира. Така че го изключи пак — щеше да се обади на Марк утре.

Беше изтощена, но усещаше, че все още няма да може да заспи. Случилото се през последните двайсет и четири часа бе поставило много нови мъчителни въпроси, на които бе неспособна да намери никакви отговори. Не можеше да разбере нищо и това я плашеше. Накрая духна свещта, отпусна се и се помъчи да заспи.

Двамата мъже в черното беемве навлязоха в безлюдните улици на Варцо. Дъждът продължаваше да се изсипва, сякаш небето се бе продънило. Когато стигнаха до другия край на градчето, шофьорът спря, без да гаси двигателя. Светлината на фаровете разкриваше чезнещ в мрака извиващ се стръмен път и табела: „Monastero“.

Русият мъж кимна на шофьора и той завъртя волана към „Трънена корона“.