Глен Мийд
Измамата (37)

37.

След пет минути влетяха във Варцо. Дженифър току поглеждаше назад, но не видя никакви признаци, че някой ги преследва. Маккоул излезе на малък измит от дъжда площад, направи остър ляв завой в тясна чакълена уличка и наби спирачки.

— Защо спираме?

— Трябва да решим какво ще правим.

— Не трябва ли най-напред да намерим полицията? — неспокойно попита Дженифър.

— Защо не разбереш най-сетне, Дженифър, че не можем да разчитаме на никого? Дори ако полицаите ни повярват, в което дълбоко се съмнявам, ще ни задържат, за да могат да ни опазят. Но не мисли, че това ще ни спаси живота. За когото и да работят тези момчета, те убиха Карузо и жена му. Няма начин двама доморасли местни полицаи да им се противопоставят ефективно.

— Но как са разбрали, че сме в манастира?

— Сигурно са ни следили, макар да не забелязах някой да кара след нас. По-вероятно е да са използвали електронно проследяване. Не е чак толкова сложно. Достатъчно е да са ми сложили насочващо устройство на джипа и сме им били пред очите през цялото време. Може да се закрепи навсякъде. Не се залавям да го търся, защото може да отнеме часове.

— Искаш да кажеш, че е възможно да знаят къде се намираме в момента?

— Точно това искам да кажа. И ако останем на едно място, ще сме им като мишени.

На Карло Перини му идеше да завие от скука. Беше възможно най-гадната нощ за нощна смяна и непрестанният порой го влудяваше. Искаше му се да е в апартамента и да се търкалят с приятелката му, но вместо това трябваше да кисне в гишето за билети на гарата във Варцо, което според него бе възможно най-жалката професия в цялото градче.

На перона чакаха шепа злощастни пътници — заради бурята влаковете се движеха със закъснение. Карло изгледа двойката, която се приближаваше към него. Приличаха на удавени мишки, но жената хващаше око и имаше добра фигура.

— Si?

— Parla inglese? — попита мъжът.

Карло едва не се изсмя. Та ако говореше английски, щеше ли да е скапан продавач на билети на скапана гара в най-лайняното от всички населени места на света? И все пак… още си спомняше няколко елементарни фрази от учебника по английски: „Котката е на килима“, „Искате ли чаша червено вино с вечерята?“.

Сви рамене, вдигна палец и показалец и ги раздалечи на един милиметър.

— Putino… малко.

— Трябват ни два билета за следващия влак. Няма значение за къде е.

— Prego?

Мъжът заговори отново, този път по-бавно. Карло обаче не разбираше нищо. Не разбра и третия път, че и четвъртия. Минаха няколко минути в обяснения, използването на лист и молив и много движения с ръце, за да успее накрая да стане ясно, че мъжът и готиното маце май искат да се махнат от Варцо по възможно най-бързия начин с първия минаващ оттук влак. Много мъдро решение, съгласи се наум Карло.

— Влакът… който идва скоро… — почна Карло; търсеше точните думи, отново в ролята на дванайсетгодишен — отива в Бриг, в Свицера, през galleria Симплон.

Стори му се, че двойката схвана смисъла. Следващият влак е за Бриг, Швейцария през Симплонския тунел.

— Кога? — възбудено попита мъжът и изразително посочи часовника си.

„Тия двамата май наистина адски бързат“, помисли Карло. Заради наводненията по трасето, влакът закъсняваше с половин час, но трябваше да пристигне след пет минути. Карло вдигна пет пръста.

— Cinque minuti.

Мъжът плесна на гишето няколко банкноти.

След пет минути на гарата със скърцане на спирачките спря влакът за Бриг. Карло проследи двамата от гишето и ги видя да се качват с останалите пътници в един от вагоните. Влакът потегли. Карло се запита защо тези хора се бяха държали толкова странно, защо бяха толкова разтревожени и така неспокойни. И докато ги гледаше, пропусна да забележи мощното черно беемве, което спря пред гарата, и двамата мъже с твърди черти, които слязоха от него.

Облечени в шлифери, свалили черните маски, те загледаха след заминаващия влак. После забързаха към гишето и единият каза на италиански:

— Извинете, но май изпуснахме влака. Онзи, дето потегли ей сега… за къде е?

Карло го изгледа. Рус, към четиридесетте, корав мъж, с белег, минаващ над дясното му око. Спътникът му беше набит, с бръсната глава и тъмни заплашителни очи.

— За Бриг. Но нямате късмет, ако искате да попаднете там тази нощ с влак, господине. Следващият е чак утре.

— А този спира ли по пътя до Бриг?

— Разбира се. Ще спре в Иселе след дванайсет минути. Само че при тази буря вероятно ще закъснее. По линията има опасност от свлачища и не може да се пътува бързо.

Блондинът се усмихна.

— Много ви благодаря.