Беър Грилс
Гореща зона (7)

6.

Сигналната лампа светна в зелено.

Йегер, Раф и Нарова се метнаха от отворената рампа на самолета. Виещата пустота всмука фигурите им сякаш направени от клечки. Йегер се почувства като парцалена кукла, попаднала в гигантски въздушен тунел. Под себе си едва различаваше кипналия океан, който се носеше устремно към него — до сблъсъка оставаха само секунди.

В последния момент той задейства ракетния механизъм на парашута и внезапно изпита чувството, че го изстрелват в небето, завързан за опашката на някаква ракета. Мигове по-късно двигателят на ракетата замря и парашутът разцъфна високо над него.

Разгъна се с рязко плющене и улови въздух секунди след като ракетният механизъм достигна максималната си височина. Стомахът на Йегер сякаш направи серия салта… и в следващия момент той откри, че се носи плавно надолу към неспокойното море.

Щом краката му докоснаха водата, Йегер задейства механизма за бързо освобождаване на обемистия парашут. Основното течение тук се движеше на югоизток, така че щеше да отнесе парашутите към откритите води на Атлантика, където най-вероятно те щяха да изчезнат завинаги.

Йегер искаше точно това — трябваше да влязат и да излязат, без да оставят нито следа, че са стъпвали тук.

Масивният „Херкулес“ изчезна много бързо, призрачната му форма беше погълната от пустата нощ. Сега Йегер бе заобиколен отвсякъде от ревяща тъма. Чуваше единствено грохота на прибоя; усещаше само топлите тласъци и придърпвания на Карибско море, чийто силен солен привкус мокреше устните му и изпълваше ноздрите.

Раниците им бяха подплатени с водонепроницаеми торби. Яката материя ги превръщаше в импровизирани шамандури. Като ги държаха пред себе си, трите фигури заплуваха към неравната линия палми, бележеща брега. Когато приближиха, започнаха да се плъзгат като сърфисти по високите вълни. Само минути след скока стигнаха сушата и изпълзяха на пясъка, за да намерят най-близкото укритие.

Пет минути чакаха и се ослушваха в сенките, оглеждаха се с орлови очи.

Ако противникът беше забелязал скока им, най-вероятно щеше да се появи точно сега. Но Йегер не долавяше нищо. Никакви необичайни шумове. Никакви изненадващи движения. Сякаш на острова нямаше никакъв живот. С изключение на ритмичния грохот на вълните, разбиващи се върху девствения бял пясък, навсякъде беше пълно мъртвило.

Йегер усети прилива на адреналин преди предстоящата атака. Време беше да се размърдат.

Той извади компактен джипиес „Гармин“, за да провери местоположението им. Понякога се случваше самолетите да пуснат парашутистите си на погрешни координати, а в случая техният пилот имаше предостатъчно основания да го направи.

След като се увери, че координатите са верните, Йегер направи справка с малкия светещ компас, ориентира се и показа накъде да вървят. Нарова и Раф го последваха безшумно в гората. Между калените в битки професионалисти нямаше нужда от думи.

Трийсет минути по-късно бяха прекосили пустеещата суша. Островът беше покрит с гъсти палмови горички, разделени от открити пространства с висока до раменете трева, което означаваше, че можеха да се придвижват незабелязано като призраци.

Йегер даде знак да спрат. Според изчисленията му трябваше да са на сто метра от комплекса с вилата, където държаха Летисия Сантос.

Приклекна и Раф и Нарова спряха до него.

— Облечете се — прошепна той.

Опасността от агент като „Колокол-1“ беше двойна. Първо, вдишването му; второ, поемането му през жива пореста мембрана като кожата. Затова използваха защитни костюми „Раптор 2“, вариант за специалните части, изработени от свръхлек материал с вътрешен слой активни въглеродни микросфери, които можеха да поглъщат капчиците от агента, попаднали в околния въздух.

В костюмите беше горещо и клаустрофобично и Йегер беше благодарен, че ги използваха посред нощ, когато кубинският въздух е най-прохладен. Освен това имаха последен модел противогази „Ейвън FM54“, които защитаваха лицата, очите и белите дробове. Бяха великолепна екипировка със закалена външна повърхност, цял визьор и изключително гъвкав, плътно прилягащ дизайн.

Въпреки това на Йегер изобщо не му се искаше да си слага маската. Той беше човек, който обичаше да бъде на открито и сред дивата природа. Отвращаваше се от мисълта да бъде затворен, хванат натясно или ограничен по някакъв неестествен начин.

Събра кураж, наведе глава напред и надяна противогаза, като се увери, че гумата прилепва плътно към кожата му. Затегна ремъците и почувства как маската приляга около лицето му.

Противогазите и на тримата бяха специално подбрани за техните лица, носеха и една по-широка предпазна маска за Летисия Сантос. Маските бяха с универсални размери, но все пак осигуряваха сравнително добра защита при високи концентрации на токсични газове.

Йегер постави ръка върху филтъра на респиратора и вдиша рязко, при което маската прилепна още по-плътно към лицето му — това беше проверка, че уплътнението е добро. Пое няколко глътки въздух и чу неестественото извънземно хриптене на собственото си дишане.

След проверката той нахлузи тромавите гумени ботуши и вдигна качулката на защитния костюм, чийто ластик обхвана маската на противогаза. Накрая си сложи тънките памучни ръкавици, върху които надяна тежките гумени, които трябваше да защитят ръцете му.

Сега светът му се сведе до изгледа, осигурен му от визьора. Масивният филтър бе закрепен отпред и отляво, за да не му пречи да вижда, но Йегер вече усещаше как клаустрофобията започва да го обхваща.

Още една причина да приключат колкото се може по-бързо.

— Проверка на връзката — обяви той в миниатюрния микрофон, вграден в маската. Нямаше нужда да натискат копчета, за да ги задействат — бяха активни през цялото време. Гласът му звучеше странно приглушено и носово, но поне радиовръзката с къс обхват означаваше, че ще могат да общуват помежду си по време на мисията.

— Работи — отвърна Раф.

— Работи… Ловец — обади се Нарова.

Йегер си позволи да се усмихне. „Ловец“ беше прозвището, което си бе заслужил на мисията в Амазония.

По негов сигнал тръгнаха напред в мрака. Не след дълго различиха между дърветата светлините на сградата, която бе тяхната цел. Пресякоха импровизирано сметище и се озоваха точно зад вилата, от която ги разделяше само тесен черен път.

Разучиха целта под прикритието на дърветата. Вилата беше окъпана в силната светлина на охранителни прожектори. Нямаше нужда да използват прибори за нощно виждане. Рязката светлина щеше само да ги претовари и да превърне всичко около тях в ослепителна белота.

Въпреки нощния хлад в костюмите и под противогазите бе горещо и лепкаво. Йегер усещаше как капчици пот се стичат по челото му. Вдигна неволно ръка пред визьора си, за да се избърше.

Зад оградата се виждаха само прозорците на втория етаж на вилата, които светеха. От време на време някакъв силует минаваше зад тях. Както очакваха, хората на Владимир си отваряха очите на четири.

Забелязаха два джипа, паркирани до оградата. Трябваше да ги извадят от строя, ако някой се опиташе да ги преследва. Йегер погледна към плоския покрив на сградата. Беше напълно естествено там да се поставят часови, но не забеляза никакво движение. Покривът изглеждаше пуст. Но ако имаше достъп до него, той бе единственото място, което щяха да имат проблеми да покрият.

— Действаме — каза той в микрофона си. — Но внимавайте за покрива. Освен това трябва да елиминираме колите.

Отговориха му утвърдително.

Йегер ги поведе бързо през пътя. Спряха при джиповете и заложиха гранати със сензори за движение. Ако някой се опиташе да потегли с тях, експлозивите щяха да се задействат.

Раф се отдели и се насочи към главния електропровод. Щеше да използва компактно саботажно устройство, с което да предизвика токов удар и да изгори бушоните и крушките. Владимир със сигурност разполагаше с резервен генератор, но той щеше да е безполезен, след като цялата верига бъде извадена извън строя.

Йегер погледна към Нарова. Постави длан върху темето си — „след мен“. После се изправи и забърза към главния вход на вилата, а пулсът туптеше в ушите му.

Най-вероятният момент да бъдат забелязани беше точно сега, докато се готвеха да изкатерят високата стена. Йегер се промъкна до ъгъла и застана от едната страна на портата. Нарова се озова до него миг по-късно.

— На позиция — прошепна той в микрофона си.

— Ясно — отвърна Раф. — Минаваме на тъмно.

Секунда по-късно откъм вилата се чу прашене и пукане.

Последва дъжд от искри и целият комплекс внезапно потъна в мрак.