Беър Грилс
Гореща зона (3)

2.

Вирт се наведе и влезе през двете дебели платнища — едното не допускаше в палатката убийствения студ и виелицата, а вътрешното задържаше топлината, отделяна от човешките тела и горящата печка.

Ароматът на прясно сварено кафе го блъсна. Три чифта очи се извърнаха в очакване към него.

— Скъпи ми Вирт, защо е тази умърлушена физиономия? — попита генерал Камлер. — Днес е денят!

— Нали не сте изпуснали нашата мила Frau на дъното на пропастта? — добави Ото Ран и чертите му се изкривиха в иронична усмивка. — Или сте се опитали да я събудите с целувка и сте били зашлевен заради усилията си?

Двамата се изсмяха.

Генералът от СС и донякъде женственият палеонтолог явно бяха създали особено приятелство помежду си.

Подобно на толкова други неща в Райха, това изглеждаше нелогично за Вирт. Третият присъстващ, генерал Рихард Валтер Даре, само се мръщеше мълчаливо на кафето си; тъмните му очи бяха скрити под гъстите вежди, а устните му бяха стиснати плътно както винаги.

— И тъй, какво става с нашата ледена девица? — подкани го Камлер. — Готова ли е за нас? — Той посочи към поднесената закуска. — Или първо ще празнуваме?

Вирт потрепери. Още му се гадеше. Реши, че ще е по-добре тримата да видят замръзналата жена, преди да са яли.

— Хер генерал, най-добре е да го направим преди закуска.

— Изглеждате оклюмал, хер лейтенант — отбеляза Камлер. — Тя не е ли онова, което очаквахме? Русокос и синеок ангел от севера?

— Освободихте ли я от леда? — намеси се генерал Даре. — Лицето й вижда ли се? Защо не ни разкажете за нашата Фрея?

Дар наричаше погребаната в леда жена с името на древната норвежка богиня, което значеше „господарката“.

— Тя несъмнено е нашата Хариаса — вметна Ран. — Нашата Хариаса от древния север. — Хариаса бе друго нордическо божество, чието име означаваше „богинята с дългата коса“. Три дни по-рано името изглеждаше напълно подходящо.

Четири седмици екипът внимателно бе отстранявал леда, за да може да разгледа по-добре находката. Когато най-сетне успяха, ледената девица се оказа обърната към стената на пропастта, като се виждаше само гърбът й. Но това беше достатъчно. Оказа се, че има великолепни дълги златни коси, завързани на дебели плитки.

При това откритие у Вирт, Ран и Даре пламна радостно вълнение. Ако лицето й също отговаряше на арийския расов модел, успехът им беше сигурен. Хитлер щеше да ги обсипе с благоволенията си. Трябваше само да обърнат блока лед и да видят чертите й.

Е, Вирт ги беше видял… и гледката можеше да преобърне стомаха на всеки.

— Не е точно онова, което очаквахме, господа — заекна той. — Най-добре е сами да дойдете и да видите.

Камлер стана пръв, леко намръщен. Генералът от СС използваше името на трета нордическа богиня за замръзналия труп. „Всеки, който я зърне, ще милее за нея — бе заявил той. — Именно затова казах на фюрера, че сме я нарекли Фар, възлюбената“.

Е, човек трябваше да е светец, за да изпита обич към онзи отвратителен окървавен труп. А Вирт беше сигурен в едно — в тази палатка нямаше светци.

Той поведе тримата през леда, сякаш водеше собствения си погребален кортеж. Влязоха в клетката и се спуснаха под повърхността, окъпани в светлините на включените лампи. Вирт бе наредил да гасят осветлението, когато никой не работеше и не разглеждаше находката. Не искаше топлината на мощните лампи да разтопи леда и да размрази очакващата ги дама. Тя трябваше да остане дълбоко замразена, за да бъде транспортирана безопасно до централата на „Аненербе“ в Берлин.

Хвърли поглед към Ран. Лицето му беше скрито от сенките. Където и да се намираше, Ран неизменно носеше черна широкопола шапка. Самоук търсач на кости и археолог авантюрист, той бе превърнал шапката в своя запазена марка.

Вирт изпитваше някакво родство с колоритния Ран.

Двамата имаха едни и същи надежди, страсти и вяра. И разбира се, едни и същи страхове.

Клетката се раздруса и спря. Залюля се за момент като полудяло махало, преди веригата да я задържи донякъде.

Четири чифта очи се взираха в лицето на трупа, скован в блока от лед — лед, в който имаше ужасни тъмночервени потоци. Вирт усещаше въздействието, което оказваше привидението върху колегите му от СС. В клетката се възцари изпълнена с потрес тишина.

Генерал Камлер най-сетне наруши мълчанието. Той погледна към Вирт. Лицето му бе безизразно както винаги, погледът му бе студен като на влечуго.

— Фюрерът очаква — тихо каза той. — Няма да го разочароваме. — Кратка пауза. — Превърнете я във фигура, достойна за името й. За Фар.

Вирт поклати невярващо глава.

— Да продължим според плана ли? Но, хер генерал, рисковете…

— Какви рискове, хер лейтенант?

— Нямаме представа какво я е убило… — Вирт махна с ръка към трупа. — Какво е причинило всичкото…

— Няма никакъв риск — прекъсна го Камлер. Съдбата й я е сполетяла на ледника преди пет хилядолетия. Това са пет хиляди години. Ще я почистите. Направете я прекрасна. Направете я нордически, арийски… съвършена. Направете я подходяща за фюрера.

— Но как, хер генерал? — попита Вирт. — Видяхте…

— Размразете я, за бога — отново го прекъсна Камлер и посочи ледения блок. — Вие от „Аненербе“ експериментирате със замразяването и размразяването на живи хора, нали така?

— Да, хер генерал — призна Вирт. — Не аз лично, но се провеждаха опити за замразяване на хора, както и за използване на солни разтвори…

— Спестете ми подробностите. — Камлер посочи с облечен в ръкавица пръст към блока. — Вдъхнете живот в нея. На всяка цена изтрийте мъртвешката й усмивка. Махнете този… поглед от очите й. Направете я подходяща за най-красивите мечти на фюрера.

— Слушам, хер генерал — насили се да отвърне Вирт.

Камлер погледна към Ран.

— Не го ли направите, провалите ли се в задачата си, ще изгубите главите си.

Той извика нагоре да ги изтеглят обратно. Издигаха се в мълчание. Когато стигнаха повърхността, Камлер се обърна към мъжете от „Аненербе“.

— Изгубих всякакво желание за закуска. — Тракна с токове и отдаде чест. — Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер — отвърнаха като ехо колегите му от СС.

И след това генерал Ханс Камлер тръгна по леда към самолета си — и към Германия.