Беър Грилс
Гореща зона (66)

65.

От години Найроби се славеше като трескаво, лишено от закони място — място, на което можеше да се случи всичко.

Йегер, Нарова и Дейл навлязоха в градския хаос. Ревяха клаксони, улиците бяха задръстени с опрени броня до броня коли и очукани мататус — микробуси таксита в крещящи цветове, както и с хора, бутащи тромави колички. Неизвестно как, но въпреки отчаяната блъсканица безредната маса от човешки същества и машини продължаваше да функционира.

Едва-едва.

Йегер беше прекарал доста време в този град, тъй като той бе транзитна точка за британските лагери за тренировка в пустини, планински и екваториални условия. Но въпреки това нито веднъж не бе стъпвал в претъпканите бедняшки квартали, при това с основание. Всеки чужденец, или мзунгу, проявил глупостта да влезе в забранения град, по правило изчезваше. В гетото човек с бяла кожа нямаше много шансове за оцеляване.

Асфалтът се смени е изровен път и колата започна да вдига облак прах след себе си. Картината се беше сменила коренно. Офис сградите от бетон и стъкло в центъра вече ги нямаше. Вместо това се движеха през море от паянтови дървени бараки и навеси.

В прахта край пътя клечаха фигури и продаваха стоките си — кървавочервени на безмилостното слънце домати; купчини червен лук; купища сушена риба със златистокафяви блещукащи люспи; планини от стари мръсни обувки напукани и с изтъркани подметки, но въпреки това за продан.

Пред Йегер се разкри огромна долина, пълна със задушливия пушек на домашни огньове и планини от отпадъци. Бараки от дърво и пластмаса се издигаха една върху друга, без никакъв ред, с тесни алеи, криволичещи сред хаоса. Тук-там се виждаха ярки цветове — пране, простряно да съхне сред вонящия, отровен дим. Картината моментално го заплени и в същото време го смути.

Как беше възможно да се живее тук?

Как хората оцеляваха в подобни условия?

Колата им задмина един мъж, който тичаше, теглейки ръчна количка, чиито дървени дръжки бяха излъскани от годините. Беше бос, облечен в парцаливи шорти и тениска. Йегер зърна лицето му, което лъщеше от пот. Щом погледите им се срещнаха, усети пропастта помежду им.

Човекът с количката беше един от безчислените бедняшки орди, подхранващи неутолимия глад на града. Това не беше светът на Йегер и той го знаеше. Намираше се на абсолютно чужда територия, но въпреки това тя го привличаше както нощна пеперуда се устремяваше към пламъка на свещ.

Открай време джунглата беше любимият терен на Йегер. Изпитваше трънка от нейната древна, дива, първобитна, различна атмосфера. А това място беше върховната градска джунгла. Ако оцелееше тук, насред бандите, наркотиците, колибите и чанга ’а — нелегалния алкохол, — човек можеше оцелее навсякъде.

Докато гледаше огромната площ и долавяше грубия й ритъм и пулс, Йегер чу предизвикателството на гетото. Във всяка нова и враждебна среда трябва да се учиш от онези, които знаят как да се борят и оцеляват в нея, и той трябваше да прави същото. Това бе място с негласни правила, с неписани йерархии. Гетото имаше свои закони, които защитаваха жителите му, и затова външните хора стояха надалеч.

По-рано в хотела Дейл ги беше инструктирал подробно. По-цивилизованите кенийци никога не биха стъпили в гетото. То беше позорно място, което трябваше да остане скрито място на безнадеждност, насилие и отчаяние. Именно затова Саймън Чъкс Бело и другите сирачета можеха да изчезнат безследно, продадени за няколко хиляди долара.

Колата спря пред крайпътен бар.

— Това е — обяви Дейл. Пристигнахме.

Жителите на гетото ги зяпаха. Зяпаха колата, защото в тази част рядко можеше да се види чисто нов ленд роувър „Дискавъри“ ако изобщо можеше да се види кола. Зяпаха Дейл, този богат мзунгу, осмелил се да навлезе в тяхната територия — както и другите, слезли от джипа.

Йегер се чувстваше такова чужд тук, толкова различен — много повече, отколкото се бе чувствал някога. И също така странно, обезпокоително — уязвим. Това бе джунгла, в която никога не бе обучаван да действа, и терен, на който никакъв камуфлаж не можеше да ти свърши работа.

Докато тримата с Нарова и Дейл вървяха към бара, прескачайки вонящата открита канавка от напукан и лющещ се бетон, Йегер имаше чувството, че на гърба му е закачена мишена.

Мина покрай жена, седнала на ниско столче до паянтова сергия. В краката й имаше печка на въглища, на която се пържеше риба. Жената се взираше в кипящия живот пред нея в очакване на клиенти.

На тротоара чакаше биещ на очи мъж — набит, с широки гърди и масивни рамене. Личеше му, че е невероятно силен и кален в битки, роден уличен боец. Лицето му беше плоско и покрито с белези, но в същото време изражението му бе странно открито — остров на спокойствие сред хаоса.

Беше облечен в тениска с надпис АЗ СЕ БОРЕХ СЪС ЗАКОНА.

Йегер позна текста от тийнейджърските си години. Тогава беше голям почитател на „Клаш“. Парчето моментално зазвуча в главата му: „Разбивайки камъни под горещото слънце, аз се борех със закона и той победи“.

Нямаше съмнение кой е мъжът.

Джулиъс Мбуру, техният паспорт за гетото.