Беър Грилс
Гореща зона (79)

78.

Ханк Камлер си поръча бутилка „Льо Парви дьо ла Шапел“, реколта 1976. Нищо прекалено бляскаво, но все пак качествено червено. Беше устоял на желанието да отвори бутилка от най-доброто шампанско. Имаше много поводи за празнуване, но открай време не обичаше да започва партито отрано.

За всеки случай.

Включи лаптопа и докато той зареждаше, погледът му се насочи към ставащото долу. Около водоема цареше чудесно оживление. Едрите, заоблени, лъскави туловища на хипопотамите се излежаваха мързеливо и доволно в калта. Стадо грациозни антилопи роан (или бяха други? Така и не се научи да ги различава) душеха предпазливо мътната вода, опасявайки се от дебнещи крокодили.

Всичко в рая изглеждаше добре и това повдигна още повече доброто му настроение. Чукна няколко клавиша на лаптопа и зареди имейла за чернови, в който Йегер бе влизал няколко дни по-рано. Следеше го редовно. Знаеше кои съобщения преглежда Йегер и кога.

Намръщи се.

Последните съобщения бяха пуснати от самия него и от Стив Джоунс, но още не бяха отваряни. Камлер щракна върху едно, като се наслаждаваше на виното и в същото време смутен, че омразният враг още не го е видял.

Изображението се отвори, показвайки Джоунс с характерната му бръсната глава, клекнал зад жената и сина на Йегер. Масивните му голи ръце ги бяха прегърнали през раменете, а на лицето му бе цъфнала най-гадната усмивка, която можеше да си представи човек.

Под снимката се появиха букви: Поздрави от стар приятел.

Жалко, че Йегер още не е отворил съобщението, каза си Камлер. Беше шедьовър. Това на свой ред го накара да се зачуди къде ли са Йегер и екипът му в момента.

Погледна часовника си. Очакваше компания. Точно на секундата едрата фигура на Стив Джоунс се настани на мястото срещу него и запречи изгледа на Камлер.

Типично за този тип. Имаше тактичността и изискаността на динозавър. Камлер погледна към виното. Беше поискал само една чаша.

— Добър вечер. Предполагам, че ще предпочетете „Тъскър“? — „Тъскър“ бе кенийска светла бира, много популярна сред туристите и работещите в страната чужденци.

Очите на Джоунс се присвиха.

— Никога не докосвам тази гадост. Африканска е, което означава, че е слаба като пикня. Предпочитам пилзенско.

Камлер поръча бирата.

— Е, какви са новините?

Джоунс напълни чашата си.

— Вашият човек Фалк Кьониг си получи инжекцията. Малко се опъваше, но предпочете да не спори.

— Някакъв напредък с момчето?

— Оказва се, че тук наистина се е появило някакво хлапе преди около шест месеца. Качило се незабелязано на транспортен самолет. Разказало някаква дива история. Пълни врели-некипели.

Погледът на Камлер студен и хищен като на влечуго — се втренчи в Джоунс.

— За вас може да са врели-некипели, но искам да я чуя. Цялата.

И Джоунс разказа история като онази, която Кьониг бе разказал на Йегер и Нарова няколко дни по-рано. Към края й Камлер знаеше почти всичко, включително името на момчето. И разбира се, не се съмняваше, че историята е стопроцентово вярна.

Усети студения допир на неувереността, на невъзможния трепет от единайсетия час. Ако същата история бе стигнала до ушите на Йегер, какво беше научил от нея? До какви заключения бе стигнал? И къде го бяха отвели те?

Имаше ли в разказа на момчето нещо, което би могло да разкрие по-големия план на Камлер? Едва ли. Как би могло? Седем полета вече бяха стигнали крайните си цели. Контейнерите бяха разтоварени и доколкото знаеше, приматите в момента бяха в отделенията за карантина.

А това означаваше, че духът е излязъл от бутилката.

Никой нямаше да го затвори отново в нея.

Никой не би могъл да спаси човешката популация от онова, което вече се разпространяваше.

Невидимо.

Недоловимо.

Дори неподозирано.

След няколко седмици то щеше да покаже грозната си глава. Първите симптоми щяха да са като при грип. Нищо тревожно. А после щеше да дойде ред на първото кървене.

Много преди това цялото население щеше да е заразено. Вирусът щеше да се е разпространил по четирите краища на света и нищо нямаше да е в състояние да го спре.

И тогава го осени.

Осъзнаването бе толкова разтърсващо, че Камлер се задави с виното си. Опули се и пулсът му скочи от сблъсъка с абсолютно немислимото. Взе кърпата и избърса разсеяно брадичката си. Беше прекалено. Почти невъзможно. Но въпреки това имаше някакъв шанс, колкото и нищожен да изглеждаше.

— Добре ли сте? — попита някой. Беше Джоунс. — Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

Камлер махна с ръка.

— Чакайте изсъска. — Трябва ми тишина. Мисля.

Изскърца със зъби. В главата му бушуваше буря от кипящи мисли, докато се опитваше да реши как най-добре да се справи с тази нова и абсолютно непредвидена опасност.

Накрая обърна поглед към Джоунс.

— Забравете всички заповеди, които съм ви дал. Съсредоточете се единствено върху следното. Искам да намерите онова момче. Не ми пука колко ще струва, къде ще идете, кои от… другарите си ще трябва да привлечете — но го намерете. Намерете проклетото хлапе и се погрижете да млъкне завинаги.

— Разбрах — потвърди Джоунс. Далеч не беше като да тръгне на лов за Йегер, но все пак беше някакъв лов. Нещо, в което да забие зъби. — Трябва ми нещо, от което да започна. Отправна точка. Следа.

— Всичко ще ви бъде осигурено. Онези от бедняшките квартали също използват модерните комуникации. Мобилни телефони. Мобилен интернет. Ще наредя на най-добрите си хора да ги следят. Да търсят. Да проникват. Да наблюдават. Ще го намерят. И щом го направят, ще отидете и ще го ликвидирате. Разбрахте ли ме?

Джоунс се усмихна жестоко.

— Напълно.

— Добре, започвайте да се подготвяте. Ще се наложи да пътувате, най-вероятно до Найроби. Ще ви трябва помощ. Намерете хора. Предложете им каквото е нужно, но работата трябва да се свърши.

Джоунс си тръгна с недопитата чаша бира. Камлер насочи вниманието си към лаптопа. Пръстите му полетяха над клавиатурата. Позвъняването по „Интел Ком“ бе препратено до безличен сив офис в един комплекс от ниски сиви сгради, скрити в сива гора в затънтен край на Вирджиния, на източния бряг на САЩ.

Този офис бе пълен с най-модерната техника за прехващане и следене на комуникации в света. На стената до входа имаше малка месингова табелка. На нея пишеше „ЦРУ — Отдел за асиметричен анализ на заплахи“.

— Хари Питърсън.

— Аз съм — каза Камлер. — Изпращам ви файл за едно лице. Да, на почивка съм в Източна Африка. Искам да използвате всички възможни средства, за да го намерите. Интернет, имейли, мобилни телефони, резервации за пътуване, паспортни данни — всичко. Смята се, че последното му известно местонахождение е бедняшкото предградие Матаре на кенийската столица Найроби.

— Разбрано, сър.

— Задачата е с най-висок приоритет, Питърсън. Искам вие и хората ви да зарежете абсолютно всичко и да се съсредоточите върху тази работа. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Кажете ми веднага щом научите нещо. Позвънете ми незабавно, независимо от часа.

— Разбрано, сър.

Камлер прекъсна връзката. Пулсът му започна да се връща горе-долу към нормалния си ритъм. „Да не прекаляваме“ — каза си той. Подобно на всяка заплаха, и тази можеше да се управлява. И да се елиминира.

Бъдещето все още бе стопроцентово негово.