Беър Грилс
Гореща зона (34)

33.

Двайсет минути след като предизвика падането на камъните, яките подметки на кубинките на Йегер тупнаха върху богатата вулканична почва на дъното на кратера; въжето го дръпна нагоре и го спусна обратно няколко пъти, преди да се успокои.

Строго погледнато, беше по-добре да използват статично въже — такова с нулева еластичност — за рапелите. Но е по-добре да не си с подобно, ако ти се случи да паднеш. Еластичност на алпинисткото въже омекотява падането по същия начин, по който скачачът с бънджи намалява скоростта си в края на скока.

Но падането си е падане и боли.

Йегер се откачи, дръпна въжето от последния клин и го остави да падне със съскане в краката му. После го нави, като започна от средата, и го метна през рамо. Спря за момент, за да огледа пътя пред тях. Теренът беше направо извънземен, толкова много се различаваше от онзи от другата страна.

Когато двамата с Нарова изкачваха външните склонове, теренът се бе оказал неимоверно ронлив и коварен. Беше прояден от сезонните дъждове и покрит с плетеница от дълбоки дерета със стръмни стени.

Изкачването до най-високата точка бе дълго, горещо и дезориентиращо. На много места се влачеха в сянката на някое дере без никаква възможност да се огледат и да се ориентират лесно. Беше почти невъзможно да намерят опора на сухата ронлива повърхност и се подхлъзваха надолу почти на всяка крачка.

Но една мисъл преследваше непрекъснато Йегер — за Рут и Люк, затворени в пещерите долу и заплашени от ужасна участ, както се опасяваше Питър Майлс. Разговорът се беше провел преди дни, но картината, страшното привидение продължаваше да изгаря ума му.

Ако някъде под тази планина имаше скрита лаборатория за биологични оръжия — с голяма вероятност семейството на Йегер да е затворено там в очакване на окончателните изпитания с вируса, — за неутрализирането й щеше да е нужен щурм на целия екип. Сегашната мисия беше опит да се докаже съществуването й — по един или друг начин.

Засега бяха оставили останалите от екипа — Раф, Джеймс, Камиши, Алонзо и Дейл — във „Фалкенхаген“, където да извършат подготовката. Разглеждаха възможностите за предстоящия щурм и събираха необходимите оръжия и екипировка.

Йегер изпитваше изгаряща нужда да намери семейството си и да спре Камлер, но в същото време знаеше колко важно е да бъдат подготвени подобаващо за онова, което предстои. В противен случай всички щяха да паднат още при първия сблъсък, преди да имат шанс да спечелят по-голямата война.

Докато беше в армията, една от любимите му максими беше принципът на петте П: подходящата подготовка предотвратява пълното прецакване. Иначе казано, провалиш ли се в планирането, планираш провала си. Екипът във „Фалкенхаген“ беше натоварен да гарантира, че когато открият лабораторията на Камлер, ще бъдат напълно подготвени и няма да се провалят.

Йегер изпита двойно облекчение, когато стигнаха ръба на кратера предишната вечер. Една крачка по-близо. Една крачка по-близо до мрачната истина. Назъбеният хребет се простираше от двете му страни — пръстен, някога бил нажежени до червено скали и магма, а сега суров и сив ръб с каменист, напичан от слънцето и брулен от вятъра профил.

Бяха си устроили лагер на него — или по-скоро на един скален корниз на няколко метра под ръба. Твърдата, сурова, неприветлива скала бе достъпна само със спускане с рапели отгоре, което означаваше, че са в безопасност от дивите животни. Ала в леговището на Ханк Камлер хищниците бяха в изобилие. Освен очевидните лъвове, леопарди и хиени не биваше да забравят масивните кафърски биволи и хипопотамите, които всяка година убиваха повече хора от всяко месоядно.

Могъщ, ревниво пазещ територията си, изненадващо бърз за масивното си туловище и отдаден на защитата на малките си, хипопотамът беше най-опасното животно в Африка. И пресъхващите водоизточници на Катави беше принудило хипопотамите да се скупчат заедно в гъста, раздразнена и избухлива маса.

Ако затвориш прекалено много плъхове в клетка, те ще започнат да се изяждат един друг. Ако събереш прекалено много хипопотами около водоем, ще станеш свидетел на най-свирепите схватки в свръхтежка категория.

И ако си човек, имал злощастието да попадне сред тях, ще се превърнеш в кървава пихтия под краката на вбесените животни.

Когато се събуди на ръба на кратера, Йегер бе посрещнат от спираща дъха гледка — цялото дъно на калдерата беше море от пухкав облак. Осветен от розовите лъчи на изгряващото слънце, той изглеждаше почти твърд, сякаш можеха да стъпят на него и да прекосят кратера от единия край до другия.

В действителност това бе ниско стелеща се мъгла, отделяна от гъстата гора, която покриваше по-голямата част от калдерата. И сега, когато беше в нея, гледката, миризмите и звуците отново спряха дъха му.

След като въжето беше навито, Йегер и Нарова продължиха напред. Появата им обаче вече беше задействала алармата. Ято фламинги се вдигна от близкото езеро и полетя като гигантски розов килим, надавайки пронизителни крясъци, които отекваха от стените на кратера. Гледката бе завладяваща — птиците бяха хиляди, привлечени тук от минералите, отложени във вулканичните води на езерото.

Тук-там Йегер виждаше гейзери, изхвърлящи гореща вода високо във въздуха. Той спря за момент, за да провери пътя, после даде знак на Нарова да го последва.

Вървяха мълчаливо през извънземния пейзаж, като само от време на време си показваха със знаци откъде да минат. Инстинктивно разбираха мълчанието на другия. Мястото бе изумително. Имаха чувството, че са попаднали в изгубен във времето свят, в който никога не е стъпвал човешки крак.

Оттук и желанието им да се промъкнат през него в пълно мълчание, незабелязани от нищо, което би могло да ги вземе за плячка.