Беър Грилс
Гореща зона (67)

66.

Пръстите на Йегер се свиха напрегнато около хладната бутилка. Погледът му обходи бара с изхабените пластмасови маси и столове и мръсни, потъмнели от пушека стени. Груб бетонен балкон гледаше към шумната, задимена улица долу.

Около масите се бяха скупчили хора, загледани жадно в телевизора. Гласът на коментатора гърмеше от малкия екран над бара, където бутилките бяха наредени зад метална мрежа. Даваха някакъв мач от английската Висша лига. Футболът беше изключително популярен в Африка и особено в гетата, където бе едва ли не религия.

Но умът на Йегер беше изцяло насочен към Саймън Чъкс Бело.

— Е, намерих го — обяви Мбуру с дълбокия си дрезгав глас. — Не беше лесно. Хлапето се беше покрило. Сериозно покрило. — Той погледна Дейл. — И е уплашено. След онова, през което е преминал, не е склонен да гледа с добро око на мзунгу.

Дейл кимна.

— Напълно разбираемо. Кажи ми, вярваш ли му?

— Вярвам му. Погледът на Мбуру се стрелна от Дейл към Йегер и Нарова и обратно. — Независимо какво си мислите, хлапетата тук правят разлика между правилно и неправилно. Те не лъжат — поне не за подобни гадости. Очите му блеснаха дръзко. — В гетото има братство, каквото не можеш да намериш извън него.

Мбуру несъмнено бе имал тежък живот. Йегер го усещаше в твърдата, покрита с мазоли ръка, която стисна неговата при запознаването им. Личеше си в бръчките по лицето му и мътно жълтото около черните му очи.

Йегер обхвана с жест бара.

— Е? Можем ли да се срещнем с него?

Мбуру кимна едва забележимо.

— Тук е. Но при едно условие. Каквото каже хлапето, това става. Ако не иска да играе, ако откаже да тръгне с вас, остава.

— Ясно. Дадено.

Мбуру се обърна и извика към сенките.

— Алекс! Франк! Доведете го.

Появиха се три фигури: две по-големи момчета — едри, мускулести тийнейджъри, и едно по-дребно между тях.

— Имам благотворителна фондация, която се занимава с образование и развитие в бедняшките квартали — обясни Мбуру. — Алекс и Франк са от моите момчета. А това — той посочи по-дребната фигура — е едно от най-умните хлапета на фондация „Мбуру“. Саймън Чъкс Бело, както вероятно сте се досетили.

Саймън Чъкс Бело се оказа поразителен на вид тип. Прашната му, подобна на жица коса стърчеше във всички посоки, сякаш току-що го с ударил ток. Носеше тениска с Айфеловата кула и думата ПАРИЖ под нея. Беше му няколко размера по-голяма и висеше на кльощавата му, кокалеста фигура.

Голямата дупка между предните му зъби му придаваше още по-дързък и отракан вид. Коленете под парцаливите къси панталони бяха в драскотини и белези, а ноктите на босите му крака бяха напукани и изпочупени, но всичко това успяваше да му придаде някакъв необясним чар.

Ала точно в момента Саймън Бело изобщо не се усмихваше.

Йегер се опита да разчупи леда. Погледна телевизора.

— От „Манчестър Юнайтед“ ли си? Днес ядоха пердах.

Саймън го изгледа.

— Говорите за футбол, защото си мислите, че това е ключът. Аз съм от „Манчестър Юнайтед“. Ти си от „Манчестър Юнайтед“. И ето че сме приятели. Изглеждаме еднакви. Той замълча за момент. — Господине, я направо кажете защо сте дошли.

Йегер вдигна шеговито ръце в знак, че се предава. Хлапето имаше характер. Това му харесваше.

— Чухме една история. И като начало искаме да разберем дали е вярна.

Саймън Бело завъртя очи.

— Разказвал съм я хиляди пъти. Пак ли?

С помощта на Мбуру успяха да го убедят да разкаже съкратена версия на историята си. Оказа се точно такава, каквато им я бе предал Фалк Кьониг — с едно важно изключение. Хлапето говореше много за „шефа“, както го наричаше — мзунгу, който командвал на острова и ръководел всички ужаси, извършвани там.

По описанието му Йегер реши, че става въпрос за Ханк Камлер.

— Значи Камлер е бил там — промърмори Нарова.

Йегер кимна.

— Така изглежда. Едва ли трябва да се изненадваме, че Фалк е пропуснал този детайл. Едва ли някой би пожелал да има такъв баща.

Йегер обясни на хлапето сделката, която му предлагаха. Искаха да го отведат от гетото, докато не стане сигурно, че е в безопасност. Страхуваха се, че похитителите му могат да дойдат отново, особено ако научат, че е оцелял.

Отговорът на хлапето бе да поиска газирана напитка. Йегер поръча за всички. По начина, по който момчето опипваше студената бутилка, беше ясно, че „Фанта“ е рядък лукс за него.

— Искам помощта ви — заяви Саймън, след като пресуши бутилката си.

— Точно затова сме тук — отвърна Йегер. — Щом се махнем от това място…

— Не, искам помощта ви сега — прекъсна го момчето и го изгледа. — Вие на мен, аз на вас. Трябва ми помощта ви сега.

— Какво имаш предвид?

— Имам брат. Болен е. Искам да му помогнете. Вие сте мзунгу. Можете да си го позволите. Както казах, вие на мен, аз на вас.

Йегер погледна въпросително Мбуру. Вместо отговор той стана.

— Елате. Ще ви покажа.

Той ги поведе през улицата до една крайпътна сергия. Малко момче, може би деветгодишно, седеше само и гребеше с неохота от паница леща. Беше слабо като клечка, а ръката с лъжицата трепереше ужасно. Черна тениска на фондация „Мбуру“ покриваше кльощавото му тяло.

Съдейки по начина, по който Саймън Бело говореше и го утешаваше, това явно бе брат му.

— Болен е от малария — каза Йегер. — Това трябва да е. Бих познал това треперене навсякъде.

Мбуру разказа историята на момчето. Името му бе Питър. Било болно от няколко седмици. Опитал се да го заведе на доктор, но не можел да си позволи цената. Майка му умряла, а баща му бил пристрастен към незаконния алкохол убиец чанга ’а, произвеждан в бедняшките квартали.

Иначе казано, нямаше кой да се грижи за Питър, а Йегер виждаше, че момчето отчаяно се нуждае от помощ. Не пропусна да забележи, че то бе горе-долу на възрастта на Люк, когато изчезна.

Погледна към Саймън Бело.

— Добре. Да го направим. Да го заведем на доктор. Къде е най-близката клиника?

За първи път на лицето на Саймън се появи усмивка.

— Ще ви покажа.

Докато се канеха да тръгнат, Джулиъс Мбуру се сбогува с тях.

— С Алекс и Франк ще сте в безопасност. Но се отбийте, преди да си отидете.

Йегер му благодари и тримата с Нарова и Дейл последваха Саймън Бело, Питър и момчетата на Мбуру в лабиринта от тесни криволичещи алеи. Когато навлязоха по-навътре в гетото, ги блъсна вонята на открит отходен канал. И шумът — толкова много човешки същества, натъпкани тук. Мястото беше силно клаустрофобично и нервите на Йегер се опънаха до скъсване.

Тук-там пътят им се препречваше от тежки порти от очукана гофрирана ламарина, закована за дървени отпадъци. Бяха целите в графити.

Саймън Бело задържа една порта отворена, за да могат да минат. Йегер го попита за какво са.

— Портите ли? — Лицето на Саймън стана мрачно. — Да спират ченгетата при хайките им. Като онази, в която ме отвлякоха.