Беър Грилс
Гореща зона (36)

35.

Йегер се пресегна назад и потупа кръста си да провери дали ъгловатото издуване е още там.

Бяха спорили дълго дали да дойдат въоръжени и ако да, с какво.

От една страна, носенето на оръжия не се връзваше особено с двойка, прекарваща медения си месец. От друга, спускането на подобно място без някакво средство за защита можеше да е потенциално самоубийство.

Колкото повече спореха, толкова по-ясно ставаше, че липсата на оръжие просто ще изглежда странно. В края на краищата, намираха се в дивата Африка. Никой не тръгваше из тези места без начин да се защити.

Накрая бяха решили да вземат по един Р228 с два резервни пълнителя. Разбира се, без заглушители, тъй като те влизаха в арсенала на професионалните убийци.

След като се увери, че не е изгубил пистолета си през дългия преход, Йегер погледна към Нарова. Тя също проверяваше оръжието си. Макар че трябваше да се държат като младоженци, старите навици умираха трудно. Бяха им втълпявани неуморно през годините и елитни войни като двамата не можеха просто така да скъсат с тях.

Йегер беше прекарал седем години в армията. Донякъде я беше я напуснал, за да създаде компанията „Ендюро Адвенчърс“ — бизнес, който на практика беше зарязал след отвличането на Рут и Люк. Това на свой ред бе довело до сегашната мисия да си върне семейството и живота, а по всяка вероятност и да спре едно неизмеримо зло.

Светлината намаля още повече и затвореното пространство се изпълни с дълбоко пръхтене. Слоновете влизаха в пещерата зад тях. Това бе знак за Йегер и Нарова, че трябва да се размърдат.

Той й даде знак да последва примера му, взе шепа тор и я натърка в широките си панталони, тениската и откритата кожа на ръцете, врата и краката, след което вдигна тениската, за да намаже корема и гърба си. Накрая втри слонските изпражнения и в наскоро изрусената си коса.

Изпражненията имаха слаба миризма на застояла урина и ферментирали листа, но това бе всичко, което успя да долови. Но някой слон, чиято вселена се дефинираше първо и най-вече от обонянието; можеше да вземе Йегер за поредния безобиден дебелокож събрат.

Поне такива бяха надеждите му.

Беше научил този номер на склоновете на Килиманджаро, най-високия връх на Африка. Беше тръгнал на тренировка с един от легендарните специалисти по оцеляване в полка, който му бе обяснил как можеш да се движиш през стадо кафърски биволи, ако първо се наплескаш от главата до петите с пресни биволски лайна. И го беше доказал по най-категоричния начин, като накара цялата група — включително Йегер — да направи точно това.

Подобно на кафърските биволи, слоновете имаха лошо зрение и бяха силно късогледи. Светлината от фенерите на Йегер и Нарова едва ли щеше да ги притесни. Долавяха храната, хищниците, убежището и опасностите с обонянието си, което нямаше равно на себе си в животинския свят. Ноздрите им бяха разположени на върха на хоботите и бяха толкова чувствителни, че можеха да надушат водоем от деветнайсет километра.

Освен това слоновете имаха остър слух и можеха да чуват звуци далеч отвъд нормалния човешки диапазон. С две думи, ако Йегер и Нарова миришеха на слон и си мълчаха, стадото можеше дори да не разбере за присъствието им.

Продължиха напред през равен участък, покрит с изсъхнал тор, като вдигаха малки облачета прах. Тук-там по старите изпражнения имаше тъмнозелени петна, сякаш някой бе пръскал боя из пещерата.

Йегер предположи, че това е гуано.

Вдигна глава нагоре и двата лъча осветиха високия таван. Както и очаквате, там висяха с главите надолу подобни на скелети черни фигури. Прилепи. По-точно плодни прилепи. Хиляди и хиляди. Зелената слуз беше тяхната смляна храна; гуаното се стичаше и по стените.

„Чудесно“ — помисли си Йегер. Вървяха през пещера, оплескана от пода до тавана в лайна.

Чифт малки оранжеви очи се отвори на светлината на фенера. Заспал прилеп внезапно се беше събудил. Лъчът на фенера събуди и други, и през висящите от тавана животни премина вълна на раздразнение.

За разлика от повечето си събратя, плодните прилепи, наричани често гигантски прилепи, не се ориентират чрез ехолокация, при която се разчита на отразяването на високочестотни писъци от стените. Вместо това те имат големи изпъкнали очи, които им позволяват да намират пътя в здрача на пещерите. Това означава, че светлината ги привлича.

Първият гигантски прилеп се откъсна от тавана, в който се бе вкопчил, увит като в наметало с костеливите си криле, и полетя. Понесе се надолу, несъмнено объркал лъча на фенера със слънчева светлина, нахлуваща през входа на пещерата.

И в следващия миг цял облак от създанията се стовари върху Йегер.