Беър Грилс
Гореща зона (43)

42.

Над езерото се разнесе вик.

— Стойте на място! Не мърдайте! Йегер се вцепени. Акцентът беше европейски. Със сигурност говорещият не беше англичанин. Може би германец? Звучеше малко твърдо, точно както говореха немците.

Камлер ли беше това? Невъзможно. Хората от „Фалкенхаген“ следяха много внимателно Ханк Камлер чрез връзките си в Централното разузнавателно управление.

А и гласът изглеждаше твърде млад.

Освен това в тона имаше нещо нередно. Липсваше му арогантността, която би трябвало да се очаква от Камлер.

— Стойте на място — отново нареди гласът и в интонацията му ясно се четеше заплаха. Идваме при вас.

Изръмжа мощен двигател и надуваема моторница с твърд корпус се появи от скришното си място. Тя се понесе през езерото и не след дълго се озова под Йегер и Нарова.

Човекът на носа имаше несресана пясъчноруса коса и рехава брада. Бе висок поне метър и осемдесет и пет и бял, за разлика от останалите в лодката, които бяха местни африканци. Беше облечен в зелена бойна униформа без отличителни знаци и Йегер не пропусна да забележи автомата в ръцете му.

Другите в лодката също бяха облечени и въоръжени по този начин и държаха оръжията си насочени към Йегер и Нарова.

Високият мъж ги фиксира с поглед.

— Какво правите тук? Станала е някаква грешка, предполагам?

Йегер реши да играе ролята на глупак. Протегна ръка. Мъжът в лодката не понечи да я поеме.

— Кои сте вие? — ледено попита той. — И моля, обяснете защо сте тук.

— Бърт Гроувс и жена ми Андреа. Англичани сме. Туристи. Е, май по-скоро авантюристи. Не издържахме на примамливата гледка, трябваше да надзърнем в кратера. Пещерата ни привлече. — Той посочи самолета. — А после това ни запали още повече. Направо е невероятно.

Мъжът в лодката се намръщи подозрително.

— Присъствието ви тук е забележително… авантюристично за туристи, меко казано. А също и опасно, в много отношения. — Той посочи към хората си. — Получих доклади от пазачите, че сте бракониери.

— Бракониери? Как ли пък не. — Йегер погледна към Нарова. — Младоженци сме. Май сме се поувлекли в нашето африканско приключение и може би не мислим съвсем разумно. Наречете го дух на медения месец. — Той сви извинително рамене. — Съжалявам, ако сме ви причинили някакви неприятности.

Мъжът в лодката отмести автомата си.

— Господин и госпожа Гроувс. Името май ми звучи познато. Имате резервация за хижа „Катави“ и трябва да пристигнете утре сутринта, нали?

Йегер се усмихна.

— Именно. Точно ние. Утре сутринта в единайсет. За пет дни. — Той хвърли поглед към Нарова, правейки всичко по силите си да изглежда като най-отдадения съпруг на света. — Току-що женени и твърдо решени да живеем на максимум!

Погледът на мъжа в лодката си оставаше студен.

— Но разбира се, щом не сте бракониери, добре сте дошли. — Тонът му обаче изобщо не беше гостоприемен. — Аз съм Фалк Кьониг, главен природозащитник в резервата Катави. Това обаче не е препоръчваният маршрут за начало на сафари, нито до хижата.

Йегер се изсмя пресилено.

— Да, и аз така си помислих. Но както казах, не издържахме на привлекателността на Горящи ангели. А щом се качиш на хребета, ами… не можеш просто да спреш. Тук е като в „Изгубеният свят“, само че истински. После видяхме слоновете да се насочват към пещерите. Така де, гледката беше невероятна. — Той сви рамене. — Просто трябваше да ги последваме.

Кьониг кимна отсечено.

— Да, калдерата е дом на много богата екосистема. Наистина уникален хабитат. Място за размножаване на слонове и носорози. И именно поради това е забранена за всички посетители. — Той замълча за момент. — Трябва да ви предупредя, че имаме право да използваме оръжие в зоната за размножаване. Натрапниците могат да бъдат застреляни на място.

— Разбираме. — Йегер погледна към Нарова. — И съжаляваме за суматохата, която причинихме.

Кьониг ги изгледа. На лицето му още беше изписано подозрение.

— Господин и госпожо Гроувс, това не е най-разумната ви постъпка. Следващия път бъдете така добри да следвате обичайния маршрут, в противен случай може да не бъдете приети така радушно.

Нарова понечи да стисне ръката му.

— Съпругът ми е виновен за всичко. Голям инат е и все си мисли, че знае най-добре. Опитах се да го разубедя… — Тя се усмихна възхитително. — Но пък това е още една причина да го обичам.

Кьониг като че ли се поотпусна, а Йегер с мъка сподави ехидния си отговор. Нарова играеше чудесно ролята си. Може би прекалено добре — почти оставаше с впечатлението, че това я забавлява.

— Ясно. — Кьониг само докосна ръката на Нарова. — Но вие, госпожо Гроувс, не ми — звучите като англичанка?

— Наричайте ме Андреа — отвърна Нарова. — Както знаете, напоследък мнозина англичани не говорят като англичани. Като стана въпрос за това, господин Кьониг, и вие не ми звучите като танзаниец.

— Правилно, германец съм. — Кьониг хвърли поглед към огромния военен самолет във водата. — Немски природозащитник, но живея в Африка и работя с местен танзанийски екип. Част от задълженията ми е да пазя и този самолет.

— От Втората световна война е, нали? — попита Йегер, преструвайки се на пълен невежа. — Направо… невероятно. Как се е озовал тук, толкова дълбоко под планината? Прекалено е широк, за да мине през входа.

— Така е потвърди Кьониг. В погледа му продължаваше да се таи предпазливост. — Мисля, че са демонтирали крилете и са го вкарали тук в разгара на дъждовния сезон. През четиресет и седма, ако не се лъжа. После наели местни африканци да внесат крилете на части.

— Направо изумително. Но защо тук, в Африка? Искам да кажа, как е стигнал дотук и защо?

За миг през лицето на Кьониг премина сянка.

— Това не ми е известно. Тази част от историята е много преди моето време.

Личеше си, че лъже.