Беър Грилс
Гореща зона (40)

39.

Продължиха в бърз тръс напред.

Корнизът се разшири и се превърна в площадка, където езерото свършваше. Именно тук се беше събрало стадото. Съдейки по ударите на бивните им по стените, това явно бе солната им мина.

Солта беше причината да дойдат тук.

Йегер приклекна, прилепен до стената. Имаше нужда да си поеме дъх и да се опита да овладее пулса си. Извади бутилка вода и пи жадно. После махна с ръка в посоката, от която бяха дошли.

— Какво правеше с трупа? С хиената? Нямаше значение къде е паднала. Така или иначе беше мъртва.

— Заради слончетата. Нямаше да минат през място, препречено от мъртва хиена. Опитвах се да им разчистя пътя.

— Да, но тежащ двайсет тона татко можеше да свърши чудесно тази работа.

Нарова сви рамене.

— Знам, но… Слонът е любимото ми животно. Не можех да оставя малките така. — Тя погледна Йегер. — Както и да е, татко слон май дори не ти разроши косата, нали?

Йегер завъртя раздразнено очи. Какво да й отговори?

Нарова можеше да общува с животни по един вълшебен, почти детски начин. Йегер го беше разбрал по време на експедицията в Амазония. Понякога се държеше така, сякаш беше по-близка с животните, отколкото с хората — сякаш разбираше тях много по-добре, отколкото представителите на собствения й вид.

И нямаше значение за какви животни става дума. Отровни паяци, способни да пречупят гръбнака ти змии, хищни риби — понякога Йегер имаше чувството, че я е грижа единствено за създанията, които не са човеци. За всички Божии творения, големи и малки. И когато трябваше да убие животно, за да защити другарите си — както сега с хиените, — изпитваше жалост, която я преследваше дълго.

Йегер допи бутилката и я прибра в раницата си. Докато стягаше ремъците и се готвеше да продължи напред, фенерът му освети нещо, което лежеше далеч под тях.

За разлика от хората, природата рядко прибягва до прави линии и ъгли в творенията си. За нея те са анатема. И именно тази ъгловата аномалия, тази забележима, неестествена разлика беше привлякла вниманието на Йегер.

През пещерата течеше река, която се вливаше в езерото. Малко преди устието й пещерата се стесняваше. Естествено образувание.

А от по-близката страна на теснината имаше постройка.

Приличаше повече на скривалище от времето на Втората световна война, подобно на част от бункера „Фалкенхаген“, отколкото на генератор или помпена станция. Но се намираше до самата вода и Йегер беше сигурен, че трябва да е точно това.

Двамата се промъкнаха до нея. Йегер долепи ухо до бетона и чу слабо ритмично бръмчене отвътре. Вече беше сигурен какво има зад стените.

Водноелектрическа централа, разположена там, където водата течеше бързо през теснината. Част от водата се отклоняваше в постройката, където имаше турбина — модерен вариант на старото водно колело. Течението завърташе перките, които на свой ред задвижваха генератор за електричество. Масивната постройка трябваше да опази машините от разрушителното любопитство на някое стадо слонове.

Целият скептицизъм на Йегер се изпари за миг. Под тази планина определено имаше нещо. Нещо, скрито много дълбоко. Нещо, направено от човешка ръка и нуждаещо се от електричество.

Той посочи с пръст навътре към мрака.

— Ще проследим кабела. Той ще ни доведе до онова, което се нуждае от електричество. И толкова дълбоко под планината…

— Всяка лаборатория се нуждае от електричество — прекъсна го Нарова. — Тук е! Близо сме.

Очите на Йегер горяха.

— Хайде, да тръгваме!

Тръгнаха с бързо темпо напред, следвайки кабела навътре в пещерата. Затворен в стоманен предпазен кожух, той навлизаше в недрата на планината. Стъпка по стъпка двамата наближаваха целта си.

Кабелът свърши в стена.

Масивната постройка препречваше цялата пещера. Извисяваше се на няколко метра, по-висока и от най-едрия слон. Йегер не се съмняваше защо е издигната тук — за да попречи на стадата да влизат по-навътре.

Стената препречваше реката и имаше шлюзове, през които да пропуска водата. Йегер предположи, че в тях също има турбини и че онази надолу по течението се използва като резервен източник на енергия.

Спряха в студената сянка на стената. Йегер бе изпълнен с мрачна решителност. Планината щеше да разкрие тайните си, каквито и да са те.

Скоро.

Огледа стената. Отвесна, от гладък железобетон.

Какво имаше зад нея?

Кой беше зад нея? Представи си Рут и Люк — оковани, в клетки.

„Винаги напред. Не спирай“. Това бе мантрата, с която бе служил в Кралската морска пехота. „В битка скъси разстоянието“. Винаги си го повтаряше през цялото търсене на семейството си, както и сега.

Огледа се за опори. Такива почти нямаше. Стената не можеше да се изкачи. Освен ако…

Отиде до единия й край, където изкуствената стена се срещаше със стената на пещерата. И наистина, тук беше слабото място. Там, където гладката повърхност опираше в острите кристали и стърчащите кости, имаше възможност да се покатери. Виждаше се как строителите на стената бяха премахвали издатъците. Бяха го направили небрежно там, където им пречеха, оставяйки достатъчно, които да предложат опора за ръцете и краката.

— Не е построена да спира хора — прошепна Йегер, докато мислено си набелязваше маршрута. — А да попречи на слоновете да навлизат по-навътре. Да защити онова, което се намира от другата страна.

— Каквото и да е то, има нужда от електричество — с блеснали очи изсъска Нарова. — Близо сме. Много близо.

Йегер свали раницата и я пусна в краката си.

Ще тръгна пръв. Щом се кача, вържи раниците и ще ги изтегля. После се качваш и ти.

— Дадено. В края на краищата, ти си скалолазът, нали така се казваше?

Още от малък Йегер обожаваше скалното катерене. В училище се беше хванал на бас и се бе покатерил на камбанарията — свободно катерене, без никакви въжета. В САС бе служил в планински отряд, специализиран във всички аспекти на военното дело в планински райони. А по време на експедицията в Амазония беше предприел няколко опасни изкачвания и спускания.

С две думи, ако имаше нещо за катерене, задължително се опитваше да го изкатери.

Нужни му бяха няколко опита, но накрая върза камък за въжето и успя да го преметне през една стърчаща кост. Вече имаше известна опора и можеше да започне катеренето с относителна осигуровка.

Свали почти цялата си екипировка — дори пистолета — и я напъха в раницата си. Хвана се с лявата си ръка за една издатина. Дали не беше вкаменена челюст на древна гигантска хиена? Точно в момента не му пукаше особено.

Краката му намериха подобни опори и Йегер започна да използва праисторическите останки в стената, за да премине първите няколко метра. После се хвана за въжето и се набра до следващата твърда опора.

Въжето държеше и той напредваше добре.

В момента единствената му грижа бе да стигне до върха на стената и да разбере какво предпазва — и крие тя.