Беър Грилс
Гореща зона (94)

93.

Бяха минали пет седмици, откакто Йегер стигна със спасителния сал до брега и закара Нарова до най-близката болница. Беше стигнал до ръба на издръжливостта си и премеждията сякаш го бяха състарили. Поне Нарова каза така.

Взе хирургическа маска, надяна я на носа и устата си и направи същото на дребната фигура до него. През изминалото време почти не се беше отделял от Саймън Чъкс Бело и двамата се бяха сближили.

Хлапето, което беше спасило света, му бе станало почти като втори син.

Йегер вдигна очи. Забеляза някого. Усмихна се.

— А, чудесно. Тук сте.

Мъжът в бял хирургически костюм — д-р Арман Ханеди — сви рамене.

— Кога не съм бил тук през последните седмици? Доста сме заети… Май забравих как изглеждат жена ми и децата.

Йегер се усмихна. Погаждаше се добре с хирурга на Рут и Люк и беше научил малко от историята му. Ханеди беше сириец. Дошъл във Великобритания като дете с първата вълна бегълци през 80-те години. Учил здравата и се издигнал в медицинската професия, което беше сериозно постижение. Очевидно обичаше работата си, което беше бонус — през последните няколко седмици се беше отдал изцяло на борбата с най-страшната епидемия на света.

— Е, тя прескочи ли? В съзнание ли е? — попита Йегер.

— Да. Събуди се преди половин час. Жена ви е замесена от невероятно яко тесто. Толкова продължително излагане на такъв вирус и да оцелее… това си е истинско чудо.

— А Люк? Снощи по-добре ли спа?

— Е, подозирам, че синът се е метнал на бащата. Роден да оцелява. — Ханеди разроши косата на Бело. — Е, малки приятелю, готов ли си да кажеш здрасти на още един от хилядите, които спаси?

Хлапето се изчерви. Беше му трудно — меко казано — да се справя с медийното внимание. Всичко му идваше в повече. А единственото, което беше направил, бе да дари няколко капки кръв.

— Разбира се, ама не съм направил нищичко. Йегер изрина всички лайна. — Саймън го погледна стеснително. Йегер се опитваше да го научи на по-културен език, но усилията му невинаги се увенчаваха с успех.

Всички се разсмяха.

— Наречи го работа в екип — скромно предложи Ханеди.

Минаха през двойната врата. Една фигура се надигна на възглавниците. Гъста черна коса; фини, почти елфически черти на лицето; огромни изумрудени очи, изпъстрени със златни петънца. Дали бяха по-зелени, отколкото сини, или по-сини, отколкото зелени? Йегер така и не можеше да реши — сякаш се променяха непрекъснато както от светлината, така и от настроението й.

За пореден път остана поразен от невероятната прелест на жена си. Прекарваше всеки възможен час с нея и Люк, като само ги гледаше или държеше ръцете им. Всеки път го спохождаше една и съща мисъл: „Откъде идва такава обич, по дяволите? Само това няма да разбера“.

Рут му се усмихна немощно. Идваше в съзнание за първи път, откакто вирусът я събори наистина и я запрати в мрачната си бездна; откакто Йегер бе гледал как я вкарват в преносимия изолатор на борда на дирижабъла.

Той се усмихна.

— Добре дошла. Как си?

— Колко време съм се… борила? — малко объркано попита тя. — Сякаш е минала цяла вечност.

— Само седмици. Но вече си тук. — Йегер погледна хлапето. — И това е виновникът. Саймън Чъкс Бело. Реших… решихме, че би искала да се запознаеш с него.

Тя погледна момчето. Очите й се усмихнаха и с тях се усмихна целият свят. Открай време имаше тази чудодейна способност да озарява цялата стая със смеха си, с магията си. Именно това беше привлякло Йегер към нея в началото.

Рут протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Саймън Чъкс Бело. Май без теб никой от нас нямаше да… диша. Страхотно хлапе си.

— Благодаря, госпожо. Но не съм направил нищо особено. Само ме боднаха с игла.

Рут поклати развеселено глава.

— Аз пък чух друго. Чух, че си бил гонен от лошите, скочил си в една лодка, преживял си бягство по море от ада и си бил спасен от дирижабъл. Добре дошъл в живота на съпруга ми — чудесния, но много опасен Уил Йегер.

Разсмяха се. Това си е Рут, помисли си Йегер. Винаги спокойна, винаги мила и винаги адски права.

Той посочи вратата към съседната стая.

— Иди да видиш Люк. Бий го на шах. Знаеш, че искаш да го направиш.

Саймън Бело потупа раницата на рамото си.

— Тук е. Взех и малко снакс.

После изчезна през вратата. Люк беше в съзнание от цяла седмица и двамата със Саймън се бяха сприятелили.

В бедняшките квартали няма много електронни забавления. Малко домакинства имаха компютри или дори телевизори и това важеше в пълна сила за сираците. Затова те играеха много настолни игри, макар че повечето бяха домашна изработка, скалъпени от картон и други отпадъци.

Саймън Чъкс Бело беше истински демон на шах. Люк изчете всякакви теории и беше опитал различни комбинации, но въпреки това Саймън го пердашеше с не повече от петнайсет хода. Това направо подлудяваше Люк. Той беше наследил борбения дух на баща си. Произхождаше от дълго потекло хора, които не ги биваше в приемането на загубата.

Рут потупа леглото. Йегер седна до нея и двамата се прегърнаха, сякаш искаха да останат така завинаги. Йегер направо не можеше да повярва, че тя се е върнала. През последните седмици неведнъж бе изпитвал страх, че ще я изгуби.

— Страхотно хлапе — промърмори Рут и погледна Йегер. — И знаеш ли… ти си страхотен татко.

Той се взря в очите й.

— Какво си намислила?

Тя се усмихна.

— Ами, той спаси света. И нас. А Люк винаги е искал брат…

След известно време Йегер и Саймън си тръгнаха. Щом излязоха от болницата, Йегер включи мобилния си телефон. Беше получил съобщение. Отвори го.

Баща ми се скри в леговището си под планината. Под връх Горящи ангели…

Невинен съм. Той е побъркан.

Нямаше нужда от подпис.

Фалк Кьониг най-сетне беше излязъл на бял свят. Това даваше на Йегер следата, която бе търсил.