Беър Грилс
Гореща зона (18)

17.

Пътуването продължи сякаш цяла вечност, камионът подскачаше по изровените пътища и неравната земя. Въпреки болката Йегер поне имаше време да мисли. Някой явно го беше предал. Никой не би могъл да ги открие в бункера „Фалкенхаген“ по друг начин, това беше сигурно.

Нарова? Ако не беше тя, кой друг знаеше мястото на срещата? Никой от екипа не бе информиран за крайната им дестинация. Беше им казано само, че ще бъдат посрещнати на летището.

Но защо? Защо й беше на Нарова да го предава след всичко, през което бяха минали? И на кого?

Изведнъж камионът намали и спря. Йегер чу как задната врата се отваря. Напрегна се. Ръце сграбчиха краката му и го извлякоха навън, после го пуснаха да падне. Йегер се опита да смекчи удара с ръце, но въпреки това главата му се блъсна в земята.

Господи, здравата го заболя.

Повлякоха го нанякъде за краката като животински труп, главата и торсът му се влачеха в пръстта. От процеждащата се през торбата светлина Йегер позна, че е ден. Но като се изключи това, беше изгубил чувство за време.

Чу се отваряне на врата и го натикаха с ритници в някаква постройка. Изведнъж отново стана тъмно. Ужасяващо чувство за пълен мрак. После чу познатото бръмчене на двигател и усети как подът под него пропада. Намираше се в асансьор, който се спускаше.

Накрая движението спря. Йегер беше измъкнат навън и засилен през поредица резки завои под прав ъгъл — вероятно някакви коридори. После отново се отвори врата, от която изригна цунами от оглушителен звук. Като телевизор, пуснат на празен канал и с увеличен до края звук — така наречения бял шум.

Сграбчиха го под мишниците и го помъкнаха заднешком в стаята с шума. Ръцете му бяха освободени и дрехите му бяха разкъсани с такава сила, че копчетата се разхвърчаха. Остана само по боксерки — взеха му дори обувките.

Изправиха го до стената, с ръце върху студените тухли, но застанал само на пръсти. Похитителите му изритваха краката му все по-назад, докато не се озова под ъгъл шейсет градуса, като се крепеше само на пръстите на ръцете и краката си.

Чуха се отдалечаващи се стъпки. Отново настъпи пълна тишина, ако не се броеше измъченото му дишане.

Беше ли останал някой с него?

Имаше ли компания?

Нямаше как да определи.

Преди години Йегер бе минал през обучение за издържане на разпит като част от процеса на подбор за САС. Целта на тренировките бе да изпитат решимостта ти под напрежение и да те научат как да се справяш, ако попаднеш в плен. Йегер бе минал през трийсет и шест часов ад, но от самото начало знаеше, че става въпрос просто за упражнение.

Това обаче си беше съвсем истинско и ужасяващо.

Мускулите на раменете му започнаха да горят, пръстите му се схванаха, а оглушителният бял шум изпълваше главата му. Идеше му да изкрещи от болка, но устата му още бе с лепенка. Можеше да крещи и вика само вътре в собствената си глава.

Накрая схващането в пръстите стана непоносимо. Болката изгаряше дланите му, мускулите се бяха напрегнали толкова, че сякаш пръстите му щяха да бъдат изтръгнати. За момент се отпусна и опря длани на стената. Изпита блажено облекчение да прехвърли върху тях пълната си тежест. Но в следващия миг се преви от пронизваща болка в гръбнака.

Йегер изкрещя, но крясъкът му излезе като приглушено скимтене. Не само че не беше сам, ами и някой току-що бе забил електрод — електрически остен? — в кръста му.

С брутална жестокост беше наритан да заеме отново първоначалната си позиция. Не беше казана нито дума, но ситуацията не можеше да се сбърка опиташе ли се да помръдне или да се отпусне, щяха отново да използват електрода.

Не след дълго ръцете и краката му започнаха да се тресат неудържимо. В самия момент, в който вече не можеше да издържи, краката му бяха изритани изпод него и той рухна на пода като мъртвец. Нямаше никакво спиране. Нечии ръце го сграбчиха като парче месо и го вдигнаха в седналото положение от камиона, но този път със свити отпред ръце.

Похитителите му бяха безлики мъчители без глас. Но посланието им беше кристално ясно — всяко движение е равно на болка.

Единственото, което достигаше до Йегер, беше влудяващият бял шум. Времето изгуби всякакво значение. Когато губеше съзнание и се килваше настрани, те грубо го поставяха в нова мъчителна позиция — и така отново и отново.

Накрая нещо се промени.

Без никакво предупреждение Йегер почувства, че го вдигат на крака. Извиха ръцете му зад гърба, вързаха китките му и го засилиха към вратата. Отново го помъкнаха по коридорите, като на няколко пъти завиваха наляво и надясно.

Отново чу как се отваря врата и го бутнаха в някаква стая. Някакъв твърд ръб удари коленете му отзад. Беше прост дървен стол и ударът го принуди да седне. Остана на него присвит и смълчан.

Където и да се намираше сега, във въздуха имаше допълнителен хлад и слаба миризма на застояло и влага. От една страна, това бе най-ужасяващият досега момент. Йегер беше разбрал стаята с белия шум, нейната цел и правилата й. Похитителите му се бяха опитвали да го изтощят, да го пречупят и да го принудят да рухне.

Но това? Това беше неизвестното. Пълното отсъствие на какъвто и да било шум или усещане за човешко присъствие, освен неговото собствено беше смразяващо.

Йегер изпита пристъп на страх. Истински, животински страх. Не знаеше къде са го довели, но усещаше, че на това място не го чака нищо добро. Освен това нямаше представа кои може да са похитителите му и какво възнамеряваха да правят с него сега.

Изведнъж блесна ослепителна светлина. Махнаха торбата от главата му и в същия миг беше включен силен лъч, който сякаш светеше директно в лицето му.

Постепенно очите му привикнаха със светлината и той започна да различава детайлите.

Пред него имаше голо метално бюро със стъклена повърхност. Върху него беше поставена безлична бяла порцеланова чаша.

И нищо друго — само чаша с димяща течност.

Зад бюрото седеше едър, брадат, оплешивяващ мъж. Изглеждаше в средата на шейсетте. Беше облечен в изтъркано сако от туид и оръфана риза. С вехтите си дрехи и очила напомняше на занемарен университетски преподавател или нископлатен музеен работник. Ерген, който сам се пере, преварява зеленчуците и колекционира пеперуди.

Изглеждаше абсолютно незабележим — човек можеше да го забрави в мига, в който го е видял сред тълпата. Класическият сив човек. И последното, което беше очаквал Йегер в този момент, бе да се озове пред такъв като него.

Беше очаквал банда източноевропейски мутри с бръснати глави с брадви или бейзболни бухалки. Всичко беше просто шантаво. Изобщо не на мястото си и напълно объркващо.

Сивият човек гледаше Йегер, без да каже нито дума. Изражението му почти създаваше впечатлението, че е… незаинтересован. Отегчен. Сякаш изучаваше някакъв невзрачен музеен експонат.

Той кимна към чашата.

— Чай, бял, едно захарче. Чашка. Нали така казвате на английски?

Говореше тихо, с лек чужд акцент, но Йегер не можеше да определи какъв. Не звучеше особено агресивно или неприятелски. Всъщност, сякаш бе леко уморен — сякаш беше правил това хиляди пъти.

— Хубава чашка. Несъмнено сте жаден. Пийнете чай.

В армията Йегер се беше научил никога да не отказва питие или храна. Вярно, вътре можеше да има отрова, но защо някой ще си прави труда да го отравя? Много по-лесно беше да пребият пленника си до смърт или просто да го застрелят.

Той впери поглед в бялата порцеланова чаша. В мразовития въздух се виеха едва забележими струйки дим.

— Чаша чай — тихо повтори мъжът. — Бял, с едно захарче. Пийнете.

Йегер стрелна с поглед лицето на сивия човек и отново погледна чашата. После се пресегна и я взе. Съдейки по миризмата, беше просто горещ, сладък чай с мляко. Вдигна чашата към устните си и загълта.

Нямаше някаква реакция. Не рухна и не започна да повръща и да се гърчи в конвулсии.

Остави чашата на бюрото.

Отново се възцари тишина.

Йегер използва момента да се озърне. Помещението представляваше гол, напълно безличен куб без никакви прозорци. Усети погледа на сивия човек върху себе си. Взираше се напрегнат в него. Йегер заби собствения си поглед в пода.

— Студено ви е, предполагам? Би трябвало. Студено. Искате ли да се стоплите?

Мислите на Йегер препускаха. Какво беше това, някакъв подвеждащ въпрос ли? Може би. Но трябваше да спечели малко време. А и в интерес на истината беше по боксерки и дреболиите му бяха замръзнали.

— Било ми е и по-топло, сър. Да, сър. Студено ми е.

Обръщението беше друг урок, който бе научил по време на военното си обучение — дръж се с похитителите си така, сякаш заслужават някакво уважение. Има поне малък шанс жестът да ти бъде върнат — той можеше да ги убеди да гледат на теб като на човешко същество.

Но точно сега Йегер нямаше особени надежди. Всичко, което бе преживял тук, целеше да го сведе до положението на беззащитно животно.

— Мисля, че ви се иска да се стоплите — продължи сивият човек. — Погледнете до вас. Отворете сака. Вътре ще намерите сухи дрехи.

Йегер погледна. До стола му се беше появил евтин спортен сак. Наведе се към него и дръпна ципа, както му бе наредено. Почти се боеше, че ще открие вътре отрязаната, окървавена глава на някого от амазонския му екип. Вместо това видя сгънат оранжев работен комбинезон и чифт стари чорапи, както и вехти гуменки.

— Но вие какво очаквахте? — попита сивият човек и на лицето му заигра лека усмивка. — Първо, чаша хубав чай. А сега дрехи. Дрехи, които ще ви стоплят. Облечете ги. Хайде.

Йегер облече комбинезона и го закопча, после обу гуменките и отново седна.

— Стоплихте ли се? Така по-добре ли е?

Йегер кимна.

— Мисля, че вече разбирате. Имам властта да ви помогна. Наистина да ви помогна. Но искам нещо в замяна. Искам вие да помогнете на мен. — Сивият направи многозначителна пауза. — Само искам да знам кога пристигат приятелите ви, кои очаквате и как да ги разпознаем.

— Не мога да отговоря на въпроса ви, сър. — Това бе стандартният отговор, който бе научен да дава — отрицателен, но колкото се може по-учтив според обстоятелствата. — Не зная и какво имате предвид — добави той. Знаеше, че трябва да протака.

Разпитващият въздъхна, сякаш беше очаквал такъв отговор.

— Няма значение. Разполагаме с вашето… оборудване. С лаптопа ви. С мобилния телефон. Ще разбием кодовете и паролите и скоро тези неща ще ни разкрият тайните ви.

Мислите на Йегер запрепускаха. Беше сигурен, че не е вземал лаптоп със себе си. Колкото до евтиния телефон, той нямаше да разкрие нищо особено важно.

— Щом не можете да отговорите на въпроса ми, отговорете поне на това — какво правите тук? Защо дойдохте в страната ми?

Неговата страна. Но това беше Германия. Пътуването с камиона не можеше да е било толкова дълго, че да пресекат границата с някоя източноевропейска страна. Кой го беше отвлякъл, за бога? Да не би някаква немска разузнавателна служба, решила да действа на своя глава?

— Не зная за какво говорите… — започна той, но сивият човек го прекъсна.

— Това е много тъжно. Помогнах ви, господин Уил Йегер, но вие не се опитвате да помогнете на мен. А щом не можете да помогнете, ще бъдете върнат в стаята с шума и болката.

Веднага щом изрече думите, невидими ръце нахлузиха торбата отново върху главата на Йегер. От шока сърцето му прескочи един удар.

После го вдигнаха на крака, завъртяха го и без нито дума повече го отведоха.