Беър Грилс
Гореща зона (68)

67.

По западните стандарти медицинският център „Миракъл“ бе мръсна занемарена дупка, но за хората тук очевидно бе най-доброто възможно. Докато чакаха на опашка за доктора, Йегер, Нарова и Дейл бяха наградени с доста странни погледи. Събра се тълпа любопитни хлапета, които ги зяпаха и сочеха с пръст.

Алекс отиде да вземе царевица. Начупи я на парчета колкото юмрук и предложи първото на Йегер. След като изядоха сочните зърна, хлапетата започнаха да се редуват да жонглират с кочаните, като се смееха през цялото време. Саймън Чъкс Бело се оказа най-добрият от всички. Завърши жонглирането си с див танц, от който всички подивяха. Вдигна се такава врява, че чак докторът надникна през прозореца и им каза да се укротят.

Никой не изглеждаше особено загрижен за Питър. Едва тогава Йегер си даде сметка, че да се разболееш така и на практика да стигнеш на крачка от смъртта беше нещо нормално за тези момчета. Случваше се непрекъснато. Нямаш пари за доктор? Че кой тук имаше? И какви бяха шансовете някакъв бял да те заведе в болница? Кажи-речи нулеви.

След като направи основен преглед, докторът обясни, че Питър най-вероятно е болен от малария и тиф. Трябваше да го оставят на легло за около седмица, за да са сигурни, че ще издържи. Йегер разбра накъде бие лекарят. Нямаше да е евтино.

— Колко? — попита той.

Деветстотин и петдесет кенийски шилинга — отвърна докторът.

Йегер бързо пресметна наум. По-малко от петнайсет американски долара. Даде на доктора банкнота от хиляда шилинга и му благодари за стореното.

Докато излизаха, някаква млада медицинска сестра изтича след тях. Йегер се зачуди какво е станало. Може би бяха решили да добавят някакви екстри, след като се беше съгласил така лесно с таксата.

Тя протегна ръка. В нея имаше банкнота от петдесет шилинга. Беше ги догонила, за да му върне рестото.

Йегер зяпна изумен парите. Мбуру беше прав. Подобна честност насред всичко това те караше да се почувстваш смирен. Той даде банкнотата на Саймън Бело.

— Вземи. Почерпи себе си и момчетата с нещо газирано. — Разроши и без това рошавата коса на хлапето. — Е, разбрахме ли се? Имаш ли нещо против да останеш с нас за известно време? Или трябва да поискаме разрешение от баща ти?

— Баща ми ли? — намръщи се неразбиращо Саймън.

— От твоя и на Питър татко.

Саймън го изгледа.

— Уф. Питър не е мой брат. А гето брат. Аз си нямам никого. Сирак съм. Мислех, че го знаете. Джулиъс Мбуру е човекът, който ми е най-близък, той ми замества семейството.

Йегер се разсмя.

— Добре, едно на нула за теб. — Хлапето бе умно и имаше характер. Ще дойдеш ли с нас, след като гето брат ти е уреден?

— Да, предполагам. Стига Джулиъс да няма нищо против.

Тръгнаха обратно към колата, като Йегер се изравни с Нарова и Дейл.

— Показанията на хлапето са ключови за заковаването на Камлер. Но къде можем да ги вземем? Къде можем да го скрием от всичко?

Дейл сви рамене.

— Той няма нито паспорт, нито други документи. Няма дори свидетелство за раждане. Не знае на колко е години и кога е роден. Така че в скоро време няма да пътува надалеч.

Йегер се замисли за нещо, което Фалк Кьониг бе споменал между другото. Погледна към Нарова.

— Помниш ли онова място, за което спомена Кьониг? Амани. Отдалечен, изолиран морски курорт. Напълно уединен. — Той се обърна към Дейл. — Амани Бийч, на брега на Индийския океан, доста на юг от Найроби. Мислиш ли, че можем да го проверим? Ако изглежда наред, можеш ли да го заведеш там, поне докато станат готови документите му?

— Там определено ще е по-добре, отколкото тук, това е сигурно.

Завиха по една алея и продължиха към черния път. Изведнъж Йегер чу воя на сирена. Усети как хората от двете му страни се вцепеняват и очите им се разширяват от страх. Секунди по-късно проехтя резкият гърмеж на пистолет. Един, наблизо, отекващ в лъкатушещата алея. Хората се разтичаха във всички посоки — някои бягаха от бедата, а други, предимно младежи, се втурваха към нея.

— Ченгета — изсъска Саймън Бело.

Той даде знак на Йегер и останалите да го последват, промъкна се напред и клекна при ъгъла.

— Съмняваш се във всичко, което ти казах. Не вярваш, че ченгета могат да ми сторят подобно нещо. Сега гледай. — Саймън посочи с пръст към събиращата се тълпа.

Йегер видя кенийски полицай с пистолет в ръка. В краката му лежеше тийнейджър. Беше прострелян в крака и молеше за живота си.

С напрегнат шепот Саймън им обясни какво става. Беше разпознал младежа на земята. Опитал се да пробие като местен гангстер, но не бил замесен от подходящото тесто. Хаймана, но не и злодей. Колкото до ченгето, било прословуто. Жителите на гетото го познавали под прякора Скалпа. Именно Скалпа ръководел хайката, при която били отвлечени Саймън и другите сираци.

С всяка изминаваща секунда тълпата растеше, но всички се бояха от Скалпа. Той размахваше пистолета си и крещеше на раненото момче да се размърда. То се изправи с мъка, олюлявайки се на окървавения си крак. Лицето му бе маска на болка и ужас. Скалпа го избута в близката алея към върха на хълма, където чакаха полицейски коли и още въоръжени ченгета.

Спазъм на ярост премина през тълпата. Скалпа усещаше как заплахата пулсира навсякъде около него. Ченгетата отлично знаеха, че при малко повече напрежение в гетото може да избухне вълна от насилие.

Скалпа започна да налага раненото момче с пистолета и да му вика да върви по-бързо. Тълпата се впусна към тях и изведнъж Скалпа изтърва нервите си. Той вдигна пистолета и простреля младежа в другия крак. Виейки от болка, тийнейджърът падна на земята.

Някои от тълпата се втурнаха напред, но Скалпа размаха пистолета в лицата им.

Раненото момче беше вдигнало ръце и молеше за живота си. Йегер чуваше жалките му призиви за милост, но Скалпа изглеждаше погълнат от дивата жажда за кръв, пиян от силата, която му даваше оръжието. Отново започна да стреля, този път в тялото на момчето. После се наведе и опря дулото в главата му.

— Мъртъв е — каза през зъби Саймън Бело. — Всеки момент ще свърши.

За миг тълпата затаи дъх, след което сред притиснатите тела проехтя изстрел и отекна в изпълнените с ярост алеи.

Тълпата излезе напълно от контрол. Хората се втурнаха с крясъци напред. Скалпа вдигна оръжието си и започна да стреля вън въздуха, за да ги прогони. В същото време завика по радиото колегите си на помощ.

Полицаите се втурнаха надолу по алеята към мястото на сблъсъка. Йегер усещаше, че гетото всеки момент ще експлодира. Точно сега последното, което искаха, бе да попаднат насред метеж. Беше научил, че понякога предпазливостта е за предпочитане пред храбростта.

Трябваше да спасят Саймън Бело. Това беше най-важното.

Той хвана хлапето за ръката, извика на другите да го последват и се обърна кръгом.