Беър Грилс
Гореща зона (65)

64.

Стив Джоунс се движеше изненадващо бързо за размерите си. С юмруци и ритници нанесе серия удари със скоростта на картечница, които смазваха противника със страховитата си сила и не му оставяха време да се възстанови или да се съпротивлява.

Потта се лееше по полуголото му тяло, докато маневрираше, приканваше и се завърташе, като удряше безмилостно отново и отново въпреки убийствената жега. Всеки следваш удар бе по-свиреп от предишния; всеки се стоварваше със сила, способна да разбие кост и да разкъса вътрешните органи.

И с всеки удар или ритник Джоунс си представяше как чупи крайник на Йегер. Или по-добре черепа му, превръщайки аристократичното му лице в кървава пихтия.

Беше си избрал сенчесто място за тренировката, но въпреки това пладнешката жега правеше натоварената физическа активност двойно по-изтощителна. Той приветстваше предизвикателствата. Достигането до предела на възможностите винаги му даваше усещане за самия себе си, за собствената му сила. Винаги го правеше.

Малцина бяха мъжете, способни да нанасят — или поемат — подобно екстремно и продължително физическо натоварване. Както беше научил в армията — преди Йегер да уреди изхвърлянето му, — тренирай здравата, бий се с лекота.

Накрая спря и задържа тежкия боксов чувал RDX, окачен на дървото. Остана така за миг, колкото да си поеме дъх, след което се обърна и тръгна към бунгалото си.

Освободи се от обувките и изтегна потното си тяло на леглото. Нямаше съмнение, в „Катави“ знаеха какво е лукс. Жалко за компанията хипарското лайно Фалк и неговата банда местни прегръщачи на дървета. Стегна и отпусна напрегнатите си мускули. С кого щеше да пие довечера, по дяволите?

Пресегна се към масичката, взе шишенцето с хапчета и глътна няколко. Така и не беше спрял хапчетата за повишаване на физическата издръжливост. А и защо да го прави? Даваха му предимство. Правеха го неудържим. Непобедим. Военните грешаха. Абсолютно грешаха. Ако в САС бяха с ума си, сега всички щяха да ги гълтат. С помощта на хапчетата щяха да се превърнат в супергерои.

Точно като него. Или поне така вярваше.

Облегна се на възглавниците, отвори лаптопа и стартира „Интел Ком“, като щракна два пъти върху името на Ханк Камлер.

Камлер отговори веднага.

— Казвайте.

— Открих го — обяви Джоунс. — Не бях подозирал, че един ленд роувър може да прилича толкова много на смачкана консерва сардини. Напълно изгорял. Смазан.

— Отлично.

— Това е добрата новина. — Джоунс прокара масивна длан по късо подстриганата си коса. — Лошата е, че вътре имаше само две тела, и двете на препечени местни. Ако Йегер и жената са били в онази кола, явно са се измъкнали. А никой не може да се измъкне от подобно нещо.

— Сигурен ли сте?

— Водата мокра ли е?

— Това е „да“, така ли? — рязко попита Камлер. Понякога тези типични за англичаните отговори — както и недодяланите маниери бяха направо непоносими.

— Да. Тъй вярно. Сигурен съм.

Камлер щеше да намери този едва прикрит сарказъм за вбесяващ, ако не бе фактът, че мъжът, с когото говореше, беше сред най-добрите от породата си. И точно сега имаше нужда от него.

— На място сте. Какво е станало според вас?

— Много просто. Йегер и жената не са заминали с онази кола. Ако бяха, части от телата им щяха да са пръснати из целия пущинак. А не са.

— Проверихте ли дали някоя от колите на хижата не липсва?

— Една тойота. Кьониг каза, че са я открили на някакво провинциално летище. Един от хората му ще я върне утре сутринта.

— Значи Йегер е откраднал колата и се е измъкнал.

„Браво, Айнщайн“ оформи с устни Джоунс. Надяваше се Камлер да не го е усетил. Точно сега старецът беше единственият му работодател, а и плащаше сериозни пари. Не искаше да оплеска нещата засега.

Беше хвърлил око на едно кътче от рая. Крайбрежна къща в Унгария, страна, в която имаха здравия разум да мразят чужденците — онези, които не са бели — почти толкова, колкото ги мразеше самият той. Надяваше се, че малкото изпълнение за Камлер ще му осигури достатъчно да постигне тази мечта.

По-важното бе, че щом Йегер бе оцелял при въздушния удар, имаше съвсем реални шансове Джоунс все пак да го убие. Както и жената. С огромно удоволствие щеше да си поиграе с нея пред очите на Йегер.

— Добре, значи Йегер е жив — обяви Камлер. — Ще трябва да превърнем това в наше предимство. Да задействаме психологическата война. Да го ударим с няколко снимки на семейството му. Да го побъркаме и прилъжем. И когато го побъркаме достатъчно, ще го довършим.

— Звучи добре — изръмжа Джоунс. — Но при едно условие — оставете последната част на мен.

— Продължете да си вършите работата, господин Джоунс, и може да го направя. — Камлер замълча за момент. — Какво ще кажете да посетите семейството му? Намират се на един остров не много далеч от мястото, на което сте в момента. Можем да ви откараме там с директен полет. Как според вас ще реагира приятелчето ви Йегер на една хубава снимка, на която сте с жена му и детето му? С „Поздрави от стар приятел“ и тъй нататък.

Джоунс се усмихна зло.

— Чудесно. Това ще го довърши.

— И още нещо. На въпросния остров въртя бизнес с износ на маймуни. Имам строго охранявана лаборатория за изучаване на доста гадни болести у приматите. Достъпът до някои места е строго забранен, особено лабораториите за разработка на лекарства срещу тези болести.

Джоунс сви рамене.

— Не ми пука, ако ще да замразявате части от африкански бебета. Само ме закарайте там.

— Пазя местоположението на това начинание в строга тайна — добави Камлер, — за да държа настрана евентуални конкуренти. Бих искал да направите същото.

— Разбрано — потвърди Джоунс. — Просто ме откарайте при семейството му и да започваме представлението.