Беър Грилс
Гореща зона (37)

36.

Бам! Бам! Бам! Бам! Бам!

Първият прилеп се блъсна в главата му, когато тъмната орда се мъчеше да лети към лъча светлина. Таванът се извисяваше на над трийсет метра височина и от това разстояние съществата изглеждаха миниатюрни. Отблизо обаче бяха истински чудовища.

Размахът на крилете им достигаше до два метра и тежаха поне два килограма. Сблъсъкът с такава маса, понесла се с огромна скорост, определено беше болезнен, а с изпъкналите си, гневно пламтящи очи и издължените мършави глави с блестящи остри зъби прилепите изглеждаха като истински демони.

Йегер беше съборен на пода, когато още призрачни форми се спуснаха отгоре му. Пресегна се и изгаси светлината, като предпазваше главата си от ударите.

Веднага щом фенерът угасна, прилепите изчезнаха, привлечени от слънчевата светлина, идваща от входа на пещерата.

Докато излитаха на огромен черен облак, едрият мъжкар, водещ стадото слонове, затръби и заплющя гневно с уши. Очевидно си падаше по гигантските прилепи толкова, колкото и Йегер.

— Megachiroptera — прошепна Нарова. — Наричат ги също летящи лисици. Ясно ти е защо.

— По-скоро летящи вълци. — Йегер поклати с отвращение глава.

Нарова се изсмя беззвучно.

— Разчитат на острото си зрение и обоняние, за да намират храна. Обикновено плодове. Днес явно бяха избрали теб. — Тя показно го подуши. — Макар че това ме изненадва. Миришеш на лайно, Блонди.

— Ха-ха — промърмори Йегер. — И ти намирисваш здравата.

Блонди. Прякорът беше неизбежен. Йегер бе останал изумен колко различно изглежда с изрусени вежди и дори мигли. Маскировката му се беше оказала изненадващо ефективна.

Двамата станаха, изтупаха се и продължиха мълчаливо напред. Над тях заглъхваха последните призрачни плясъци на криле. Единственият друг шум идваше зад гърбовете им — постоянният, разтърсващ земята тропот на стотина слонове, навлизащи все по-навътре в пещерата.

Покрай едната стена мудно течеше тъмен поток, който излизаше от входа на пещерата. Двамата се покатериха на серия корнизи и се озоваха на няколко метра над водата. Накрая изкачиха едно нанагорнище и пред тях се разкри поразителна гледка.

Потокът започваше от обширен водоем, огромно езеро под Горящи ангели. Лъчът на Йегер не можеше да проникне до отсрещния бряг. Още по-фантастични обаче бяха сложните форми, които стърчаха от водата в причудлива, сякаш замръзнала анимация.

Йегер остана зяпнал за няколко секунди, преди да осъзнае на какво точно са се натъкнали. На вкаменена джунгла — тук можеха да се видят скелетните останки на гигантски палми, издигащи се под странни ъгли над езерото; там от водата стърчаха подредени в редици стволове, подобни на колони на отдавна изгубен римски храм.

Някога това място е било гъста праисторическа гора, погребана при някое изригване под пластове вулканична пепел. През хилядолетията вулканът се беше издигнал и бе превърнал джунглата в камък. Дърветата се бяха преобразили в невероятни минерали. В опали — прекрасен червеникав минерал с флуоресцентни сини и зелени жилки; в малахит със зашеметяващи, виещи се оттенъци на зеленото; както и в гладък, блестящ черен кварц.

Йегер беше пътувал много, докато беше в армията, бе стъпвал на някои от най-затънтените места на планетата, но въпреки това светът все така имаше силата да го изумява, макар че рядко успяваше да го направи така, както в този момент. Тук, на това място, където беше очаквал да открие само мрак и зло, се бяха натъкнали на поразителна красота и великолепие.

Той се обърна към Нарова.

— И да не съм те чул да се оплакваш, че съм те завел на скучно място за медения ти месец.

Тя не се сдържа и се усмихна.

Езерото беше широко поне триста метра, повече от три футболни игрища. Колкото до дължината му, можеха само да предполагат. Покрай южния му бряг минаваше корниз и очевидно трябваше да продължат по него.

Докато вървяха, на Йегер му хрумна, че ако някъде отпред се намира тъмната тайна на Камлер, неговата фабрика за смърт, тук нямаше никакви признаци за съществуването й. Всъщност нямаше никакъв знак, че на това място е стъпвал човешки крак.

Никакви следи.

Никакви пътеки, направени от човешки същества.

Нито намек за преминаващи превозни средства.

Но нямаше съмнение, че пещерната система е огромна. Със сигурност имаше и други входове, други издълбани от водата проходи, водещи към други галерии.

Продължиха напред.

Корнизът ги принуждаваше да се придържат до стената на пещерата. Тя блещукаше приканващо. В скалата имаше безброй кристалчета кварц с остри като бръснач върхове, които сияеха в синкавобяло под лъча на фенерите. Между тях паяци бяха опънали мрежите си и цялата стена сякаш беше покрита с тънка коприна.

Паяжините бяха пълни с мъртви телца. Тлъсти черни нощни пеперуди; гигантски пеперуди с изумителни цветове; огромни африкански стършели на жълти и черни ивици, големи колкото палец — всички оплетени и мумифицирани в копринените нишки. Навсякъде, където погледнеше, Йегер виждаше паяците, пируващи с плячката си.

Напомни си, че водата означава живот. Езерото привличаше всякакви същества. Тук ги очакваха ловците — паяците. А подобно на много други хищници, паякът не бързаше да улови плячката си.

Йегер не забрави тази мисъл, докато продължаваха навътре в пещерата.