Беър Грилс
Гореща зона (76)

75.

Скачането в тъмното от полуотворения товарен отсек на „Боинг 747“ беше като да скочиш през ковчег — но нямаше друг начин.

Йегер се хвърли в черната, пуста бездна и моментално попадна в мощната като ураган попътна струя на самолета. Въздухът го блъсна свирепо и го завъртя, докато огромните двигатели ревяха и сумтяха като дракон точно над него.

Миг по-късно беше минал най-лошото и се носеше към земята подобно на снаряд в човешка форма.

Точно под себе си едва различаваше призрачния силует на Луис Алонзо, който бе скочил преди него — като по-тъмно петно на фона на нощното небе. Йегер стабилизира позицията си и ускори с главата надолу в опит да го настигне.

С притиснати до тялото ръце и изпънати крака Йегер бе като огромен връх на стрела, летящ към океана. Остана така, докато не се озова на петнайсетина метра от Алонзо, след което отпусна крайниците си и отново ги разтвори. Съпротивлението намали скоростта му и стабилизира позицията.

Обърна глава нагоре към попътната струя и затърси Нарова, която бе пета по ред. Намираше се на шейсет метра над него, но го настигаше бързо. Зад нея имаше още един връх на стрела с размерите на човек — беше последният от екипа, Хиро Камиши.

Далеч над Камиши едва различаваше самолета, който продължаваше полета си в мрака, примигвайки окуражаващо със светлините си. За миг Йегер си помисли за пътниците на борда — спящи, хранещи се, гледащи филми в блажено неведение за малката роля, която са изиграли в развиващата се драма.

Драма, която щеше да определи посоката на живота на всички.

След скока от тринайсет хиляди и седемстотин метра Йегер и екипът му щяха да прекарат само шейсет секунди в свободно падане. Бързо погледна алтиметъра. Трябваше да следи височината им, в противен случай можеха да преминат границата за отваряне на парашутите с потенциално катастрофални последствия.

В същото време прехвърляше през ума си със свръхсветлинна скорост плана на атаката. Бяха избрали точката на скок на десетина километра източно от целта, над открития океан. Така можеха да се спуснат с парашутите си незабелязано, но и недалеч от Чумавия остров.

Раф беше водачът на скока и негова работа бе да избере точното място на кацане. Трябваше да открие район без дървета и други препятствия, както и видими неприятелски позиции. В момента основният приоритет беше групата да не се разделя. Щеше да е на практика невъзможно да намерят отново някого, който се е изгубил по време на свободното падане.

Далеч под себе си Йегер видя проблясването на първия парашут, отварящ се в мрака. Той посегна за „спусъка“ — парче плат във формата на миниатюрен парашут. Трябваше да го освободи от бедрото си и да го пусне, а то на свой ред щеше да изкара основния парашут от раницата.

Но ръката му не напипваше нищо. Секунди по-късно профуча покрай Алонзо, като продължаваше да опипва, вече по-отчаяно.

И пак не можеше да намери спусъка.

Ремъците на екипировката явно се бяха разместили и го бяха заклещили.

Междувременно Йегер беше пропаднал с повече от триста метра. Всяка секунда го доближаваше до смазващ сблъсък с океана, който при тази скорост щеше да бъде като бетон. Водата може и да изглежда мека и отстъпваща, когато влизаш във ваната. Но падането в нея със скорост десетки метри в секунда спокойно можеше да те убие.

Адреналинът гореше в организма на Йегер като горски пожар, подхранен с бензин.

„Време е да отвориш, Йегер! — изкрещя си наум той. Отваряй, по дяволите“.