Беър Грилс
Гореща зона (70)

69.

Един „Боинг 747“ чакаше на летище „Джомо Кениата“. Електрокар вдигаше един по един контейнери с логото КРП и ги товареше в трюма му.

След като бъдеше натоварен, самолетът щеше да отлети за източното крайбрежие на САЩ, за летище „Дълес“ във Вашингтон. Америка внасяше около седемнайсет хиляди примати годишно за лабораторни тестове. През годините КРП беше спечелила значителен дял от пазара.

Друг самолет на компанията се готвеше да отлети за Пекин, трети за Сидни, четвърти за Рио де Жанейро… В рамките на четиресет и осем часа всички самолети трябваше да са кацнали и злото щеше да бъде направено.

При това Ханк Камлер току-що бе получил неочаквана помощ, макар и да не го знаеше.

Камлер мразеше руснаците почти колкото британците. Именно на Източния фронт, затънал в снега и блатата, могъщият Wehrmacht, военната машина на Хитлер, най-сетне бе забуксувал. Руската Червена армия бе изиграла основна роля в последвалото поражение.

Затова Москва беше втората основна цел на Камлер след Лондон. Един товарен „Боинг 747“ неотдавна бе кацнал на „Внуково“ и в момента главният карантинен офицер на летището Сергей Каленко наглеждаше прехвърлянето на приматите в клетките.

Но това беше Русия на Владимир Путин, където всичко можеше да се уреди. Каленко бе наредил няколко десетки контейнера с трийсет и шест верветки да бъдат отделени.

„Центриум“ най-голямата фармацевтична компания на Русия, беше останала без животни покрай непрекъснатите изпитания на лекарства. Всеки ден забавяне носеше загуба от около петдесет хиляди долара. Парите — подкупите — играеха важна роля в Русия и Каленко нямаше да възрази, ако няколко десетки от подопечните му заобиколят карантината. Беше решил, че рискът е приемлив. В края на краищата, КРП никога не бяха пращали болен екземпляр и той не очакваше да го направят точно сега.

Контейнерите бързо бяха натоварени на камион и скрити под зеленото платнище. Каленко прибра в джоба си тлъста пачка и машината потегли бързо в мразовитата московска нощ.

Той остана да гледа как стоповете на камиона изчезват, след което бръкна в обемистия джоб на шинела си. Подобно на много служители на летището, Каленко отпиваше по глътка водка, за да пропъди сковаващия ума студ. Този път се поглези с по-голяма глътка, за да отпразнува неочаквания късмет.

Парното в камиона на „Центриум“ беше пуснато на пълна мощност. През целия ден мъжът зад волана бореше студа по същия начин, предимно с бутилка. Докато пътуваше към огромния комплекс на компанията, той мина през първото от серията безлични предградия в югоизточните покрайнини на столицата.

Камионът попадна на заледен участък. Реакциите на шофьора бяха забавени с части от секундата заради алкохола. Но и това се оказа достатъчно — машината излезе от шосето и се преобърна по снежния склон, платнището се разпра и товарът се разпиля по земята.

Приматите закрещяха от страх и ярост. Вратата на кабината беше отворена под странен ъгъл от удара. Окървавеният и замаян шофьор излезе от кабината и рухна в снега.

Вратата на първия контейнер се отвори от ужасена ръка. Малки, но силни пръсти докоснаха странното мокро покривало на земята, тази чужда белота. Обърканото животно усещаше свободата — или нещо като свобода, — но дали можеше наистина да върви по тази замръзнала повърхност?

Горе на пътя започнаха да спират коли. Лица надникнаха през ръба. Щом видяха какво се е случило, някои решиха да снимат с мобилните си телефони, но един-двама се опитаха да помогнат. Докато се спускаха по ледения склон, маймуните ги чуха.

Сега или никога.

Първата се освободи от контейнера си и вдигна снежен облак след себе си, докато бягаше към най-близките сенки. Други контейнери също се отвориха и животните в тях последваха примера на първата маймуна.

Когато най-сетне успя да оцени загубите, замаяният шофьор се оказа с дванайсет примати по-малко. Дузина верветки бяха избягали по снежните улици на московското предградие — премръзнали, гладни и уплашени. Нямаше начин шофьорът да вдигне тревога. Беше нарушил строгите закони за карантината. Ако ченгетата научеха, той, Каленко и „Центриум“ щяха здравата да нагазят в лайната.

Маймуните трябваше да се оправят сами.

Камионът беше разпилял товара си на път, минаващ покрай река Москва. Събрали се в импровизирано стадо, маймуните се скупчиха на брега, като се гушеха една в друга, за да се стоплят.

Възрастна жена бързаше покрай реката. Тя забеляза маймуните и побягна, уплашена, че й се привиждат разни неща. Подхлъзна се на леда и падна, като изпусна пазарската си торба, пълна с топъл хляб. Изгладнелите маймуни веднага се нахвърлиха върху него. Замаяна и объркана, жената се опита да ги пропъди, размахвайки облечените си в ръкавици ръце.

Една верветка се озъби. Жената не обърна внимание на предупреждението. Маймуната я захапа, кучешките й зъби пробиха ръкавиците и оставиха дълбока кървава драскотина по ръката й. Жената запищя. Слюнката на маймуната се смеси с гъстата червена кръв, бликнала от раната.

Самопровъзгласилият се водач на групата изкрещя и верветките награбиха хляба и изчезнаха в оживената нощ — бягащи, катерещи се, тръгнали на лов за още храна.

На няколкостотин метра по-нататък покрай реката тъкмо приключваха следучилищни занимания. Московски хлапета тренираха самбо — бойно изкуство от съветската ера, създадено от КГБ и набиращо все повече популярност в наши дни.

Шумът и топлината привлякоха маймуните. След кратко колебание водачът ги поведе през един отворен прозорец. Голям калорифер духаше горещ въздух в залата, където младежите изпълняваха последните си съчетания за вечерта.

Една от маймуните кихна. Мъничките капчици се понесоха с горещия въздух в залата. Потните бойци дишаха тежко и дълго в края на тренировката си.

Злото започваше да се разпространява из града с неговото население от единайсет милиона души.