Беър Грилс
Гореща зона (41)

40.

Йегер се пресегна към ръба. Пръстите му намериха опора и с горящи от напрежение рамене той се набра, като опря първо корема, а после и коленете си върху горния край на стената.

Остана да лежи задъхан няколко секунди. Върхът на стената беше широк и равен, свидетелство за усилията, вложени в изграждането й. Както и подозираше, целта й не беше да спира хора. Над нея нямаше бодлива тел. Строителите й не бяха очаквали появата на неканени гости, които да се опитат да я изкачат — това беше ясно.

Които и да бяха издигнали тази преграда — а Йегер не се съмняваше, че стената е свързана по някакъв начин с Камлер, — те не бяха и помисляли, че това място ще бъде открито някога. Очевидно са смятали, че то е напълно скрито и следователно сигурно.

Йегер рискува да надникне от другата страна. Лъчът на фенера му се отразяваше от напълно неподвижна, черна, подобна на огледало повърхност. Зад стената имаше второ езеро в огромна кръгла пещерна зала.

Цялото пространство изглеждаше напълно пусто, но не това накара Йегер да ахне от изумление.

В самия център се разкриваше просто невероятна гледка. Върху огледалната повърхност на езерото се носеше привидение, което бе шокиращо неочаквано и същевременно странно познато.

Йегер се опита да овладее емоциите и вълнението си. Сърцето му биеше бясно.

Откачи въжето от израстъка и го закрепи по-сигурно на стената, след което спусна края му на Нарова. Тя завърза първата раница и той я изтегли, след което повториха процедурата. После Нарова се покатери, като Йегер държеше въжето, възседнал стената.

Щом тя се качи, Йегер насочи фенера към езерото.

— Погледни — изсъска той. — Наслади се на гледката.

Нарова зяпна. Йегер рядко я бе виждал изгубила дар слово — както в момента.

— Отначало си помислих, че халюцинирам — призна той. — Кажи ми, че не е така. Кажи ми, че е истински.

Нарова не можеше да откъсне поглед.

— Виждам го. Но как са го вкарали тук, за бога?

Йегер сви рамене.

— Нямам представа.

Спуснаха раниците си от другата страна и ги последваха. Приклекнаха напълно неподвижни, обмисляйки следващото, на пръв поглед невъзможно предизвикателство. Освен с плуване — а един бог знаеше какво се крие във водата — как можеха да стигнат до средата на езерото? А и след като го направят, как щяха да се качат на борда на онова, което бе завързано там?

Йегер си помисли, че може би е трябвало да го очакват. В известен смисъл бяха предупредени на инструктажа във „Фалкенхаген“. Но въпреки това, да го видят тук, така непокътнат и запазен… откритието спираше дъха им.

В средата на езерото под планината се носеше гигантски „Блом и Вос“ BV222.

Дори от това разстояние беше просто огромен — шест моторно чудовище, чийто нос, подобен на жесток клюн, беше завързан за шамандура. Невероятните размери на хидроплана се издаваха от стара на вид моторница, привързана до него и изглеждаща като детска играчка под грациозното крило високо над нея.

Но може би още по-поразително от размерите и присъствието му на това място беше чудесното състояние, в което се намираше машината. Горната повърхност на самолета не беше покрита с гуано, а бе боядисана в оригиналното камуфлажно зелено. По светлосиния, почти бял корем, оформен като V-образния корпус на скутер, също не се виждаха никакви водорасли.

От горната повърхност на самолета стърчеше цяла гора от оръжейни куполи — BV222 бе проектиран да действа без необходимостта от ескорт. Той представляваше масивна летяща оръдейна платформа, чиято цел беше да сваля изтребители на Съюзниците.

Плексигласът на куполите изглеждаше почти толкова прозрачен, колкото в деня на изработката му. По дължината на корпуса имаше редица люкове, завършващи в предната част с характерния символ на Луфтвафе — черен кръст върху по-голям бял.

Сякаш беше изрисуван едва вчера.

По някакъв начин този BV222 беше прекарал тук седем десетилетия и бе грижливо поддържан. Но най-голямата мистерия, която Йегер така и не можеше да проумее, бе как изобщо се бе озовал на това място.

С размах на крилете от четиресет и шест метра той бе прекалено широк, за да мине през входа на пещерата.

Това трябваше да е дело на Камлер. По някакъв начин беше успял да го вкара тук.

Но защо?

С каква цел?

За момент Йегер се запита дали Камлер не е разположил тайната си лаборатория в скрития дълбоко под планината самолет. Отхвърли предположението веднага щом си го помисли. Ако не бяха фенерите им, хидропланът щеше да бъде обгърнат в пълен мрак.

Йегер не се съмняваше, че в него няма никого.

Докато си почиваше и си блъскаше главата върху загадката, осъзна колко е тихо наоколо. Масивната бетонна стена блокираше почти всички звуци в пещерната система — ровенето на слоновете, ритмичното хрущене на камъни, случаен тропот на крак или рев.

Тук цареше пълна тишина и покой. Мястото беше лишено от всякакъв живот. Призрачно. Пусто.

Място, където животът сякаш свършваше.