Беър Грилс
Гореща зона (73)

72.

На осем хиляди километра, от ¥ другата страна на Атлантическия океан, архитектът на злото добавяше финални щрихи към паметното си послание. Върколаците на Камлер — истинските синове на Райха, онези, които останаха верни в продължение на над седем десетилетия — бяха готови да вземат наградите си.

Изумителни награди.

Времето почти беше настъпило.

Полковник Ханк Камлер плъзна поглед върху заключителните абзаци в окончателния им вид.

Съберете семействата си. Идете в убежищата си. Започна се. Освободен е. След шест седмици ще започне да хапе. Разполагате с това време преди онези, които не са с нас, да започнат да жънат бурите. Ние, малцината избрани, се намираме на прага на нова епоха. На нова зора.

Ще настъпи ново хилядолетие, в което ние, синовете на Райха, арийците, ще вземем веднъж завинаги онова, което ни принадлежи.

И ще започнем възстановяването в името на фюрера.

Върху руините на стария свят ще създадем нов.

Славата на Райха ще бъде наша.

Wirsind die Zukunft.

ХК

Камлер го прочете. Беше добро.

Натисна бутона ИЗПРАТИ.

Облегна се назад в коженото си кресло и погледът му спря върху снимката в рамка на бюрото му. Мъжът на средна възраст в костюм на тънко райе приличаше поразително на него — същият тънък хищен нос, същите леденосини, пълни с арогантност очи, същият поглед, издаващ естественото убеждение, че властта и привилегиите са негови по право и му принадлежат от незапомнени времена.

Трудно беше да не си ги представиш като баща и син.

— Най-сетне — прошепна Камлер, сякаш говореше на снимката. — Wir sind die Zukunft.

Погледът му се задържа още малко върху снимката, но очите му гледаха навътре — заплашителни езера от мрак, поглъщащи всичко добро. Целият живот, цялата невинност потъваше в тях, за да бъдат задушени безмилостно.

Лондон, помисли си Камлер. Лондон — седалището на британското правителство. Мястото на военния кабинет на покойния Уинстън Чърчил, откъдето беше ръководил съпротивата срещу славния Райх на Хитлер, когато всяка съпротива е изглеждала безполезна.

Проклетите англичани бяха удържали достатъчно, за да въвлекат американците във войната. Разбира се, без тях Третият райх щеше да възтържествува и да се утвърди така, както бе възнамерявал фюрерът — за хиляда години.

Лондон. Беше напълно естествено мракът да започне оттам.

Камлер се пресегна към клавиатурата и отвори „Интел Ком“. Избра име.

— Е, как са животните ми? — попита той. — Как е в Катави? Слоновете ни процъфтяват въпреки алчността на местните, нали?

— Популацията на слоновете расте с всеки ден отвърна гласът на Фалк Кьониг. — Загубите са по-малки, особено след като нашите приятели Бърт и Андреа…

— Забрави за тях! — прекъсна го Камлер. — Значи те са видели сметката на ливанския търговец и бандата му. Мога да те уверя, че мотивите им не са били изцяло алтруистични.

— И аз се питах… — Гласът на Фалк замря. — Но така или иначе, извършиха добро дело.

Камлер изсумтя.

— Абсолютно нищо в сравнение с онова, което възнамерявам да направя аз. Смятам да избия всички. До последния бракониер, търговец и купувач. Всички до един.

— Тогава защо не наемем Бърт и Андреа? — продължи да упорства Кьониг. — Те са добри хора. Професионалисти. А особено Андреа истински обича дивите животни. И двамата са бивши военни и се нуждаят от работа. Ако искаш да победиш бракониерите, можеш да ги използваш.

— Няма да е необходимо — рязко отвърна Камлер. — Харесаха ти, а? — В гласа му вече се процеждаше сарказъм. — Намери си прекрасни нови приятели, така ли?

— В известен смисъл да — дръзко заяви Кьониг. — Да, намерих си.

Гласът на Камлер омекна, но от мекотата стана само още по-гаден.

— Има ли нещо, което си пропуснал да ми кажеш, момчето ми? Знам, че мненията ни понякога се разминават, но основните ни интереси си остават общи. Консервация, Защита на дивата природа. Стадата. Това е важното. Няма нищо, което да застрашава Катави, нали?

Камлер долови колебанието на сина си. Знаеше, че той се страхува от него, или по-скоро от хората, които изпращаше понякога в Катави — като страховития Джоунс с неговата бръсната глава.

— Знаеш ли, ако премълчаваш нещо, не би трябвало да го правиш — предразполагащо рече Камлер. — Само животните ще пострадат. Твоите слонове. Носорозите. Любимите ни животни. Знаеш го, нали?

— Просто… споменах им за хлапето.

— Какво хлапе?

— От бедняшките квартали. Появи се преди няколко месеца. Нищо особено… — Гласът на Кьониг отново замря. — Просто история за едно момче, което се беше промъкнало на един от полетите… Видя се странно на всички.

— От бедняшките квартали ли каза? — Последва дълго мълчание. — Трябва да разнищим това… Е, скоро ще дойда при теб. В рамките на следващите четиресет и осем часа. Тогава ще ми разкажеш всичко. Но първо трябва да се погрижа за някои неща. Междувременно ще пристигне една медицинска сестра. Трябва да ти направи инжекция. Реимунизация след едно твое детско заболяване. Беше много малък и не помниш, но предпазната мярка си заслужава, повярвай ми.

— Татко, на трийсет и четири съм — запротестира Кьониг. — Нямам нужда от детегледачка.

— Тя вече пътува — категорично каза Камлер. — И аз скоро ще тръгна. Ще се върна в убежището си. И когато пристигна, ще очаквам с нетърпение да ми разкажеш всичко за онова момче от бедняшките квартали. Имаме много да наваксваме…

Камлер се сбогува и прекъсна връзката.

Фалк не беше точно синът, за който мечтаеше, но все пак не беше чак толкова лош. Имаха една обща страст — консервацията. А в прекрасния нов свят на Камлер дивата природа, околната среда — здравето на планетата — отново щеше да е в подем. Опасностите, пред които бе изправен сегашният свят — глобалното затопляне, свръх населението, измирането на видовете, унищожаването на екосистемите щяха да бъдат премахнати за миг.

Камлер бе използвал компютърни симулации, за да предскаже броя на жертвите от предстоящата пандемия. Световното население щеше да загине почти напълно. Щяха да останат само няколкостотин хиляди души.

Човешката раса беше истинската чума на тази земя.

И щеше да бъде затрита от чумата на всички чуми.

Направо идеално.

Някои изолирани групи несъмнено щяха да оцелеят. Онези на отдалечени, рядко посещавани острови. Племена, живеещи дълбоко в джунглите. Но разбира се, така и трябваше да бъде. В края на краищата, господарите от Четвъртия райх щяха да имат нужда от известен брой местни Untermenschen, които да станат техни роби.

Надяваше се, че след като пандемията си свърши работата, Фалк ще види светлината. В края на краищата, той бе всичко, което имаше Камлер. Съпругата му беше умряла при раждането и Фалк бе тяхното първо и единствено дете.

И с възхода на Четвъртия райх Камлер бе твърдо решен да го направи достоен наследник на каузата.

Избра друго име от списъка на „Интел Ком“.

— Джоунс.

— Имате нова задача — каза Камлер. — В Катави се говорело за някакво хлапе от бедняшките квартали. Историята живо ме интересува. Има двама души от персонала, които са готови на всичко за няколко бири. Опитайте първо с Андрю Асоко. Ако не знае нищо, говорете с Франк Кикай. Докладвайте какво сте научили.

— Разбрано.

— И още нещо. Днес ще пристигне медицинска сестра с ваксина за Фалк Кьониг, моя главен природозащитник. Погрижете се инжекцията да му бъде направена. Не ми пука дали няма да ви се наложи да го задържите насила, но трябва да си получи инжекцията. Разбрахте ли?

— Разбрано. Инжекция. Някаква история за хлапе. — Той замълча за момент. — Но кажете, кога ще мога да направя нещо наистина приятно. Например да видя сметката на Йегер?

— Двете задачи, които ви дадох, са най-важните — рязко отвърна Камлер. Първо изпълнете тях.

Прекъсна връзката.

Не харесваше Джоунс. Но той бе ефективен убиец, а само това имаше значение. И когато дойдеше времето да получи първия си — при това много приличен — чек, щеше да е мъртъв, наред с останалото човечество… без избраните.

Но тази история с хлапето беше обезпокоителна. Преди няколко месеца му беше докладвано, че един от гробовете на острова бил разровен. Бяха предположили, че е работа на диви животни. Възможно ли беше някой да е оцелял — и да е избягал?

Така или иначе, Джоунс със сигурност щеше да стигне до дъното на тази история. Камлер загърби тревогите си и се съсредоточи отново.

Моментът за възкресяването на Райха беше почти настъпил.