Беър Грилс
Гореща зона (84)

83.

Фигурата замахна към Йегер, като мушкаше заострения бамбук към лицето му. Извъртя се и размаха грубото оръжие като някакъв древен гладиатор с копие. Сипеше проклятия. Ужасни ругатни. Думи, каквито Йегер и в най-безумните си сънища не си бе представял, че ще чуе от нея.

— Махай се! Разкарай се! Ще те изкормя, ти… зъл кучи син такъв! Докосни сина ми и ще изтръгна черното ти сърце!

Йегер потрепери. Едва можеше да познае жената, която обичаше — жената, която бе търсил неуморно три години.

Косата й бе дълга и сплъстена на дебели кичури, подобно на плитки на растафарианец. Лицето й бе изкривено и изпито, дрехите й висяха на мръсни дрипи по раменете.

Господи, колко време са я държали така? Затворена в клетка като животно?

Той клекна пред грубата бамбукова постройка, като повтаряше отново и отново една и съща фраза в опит да я успокои.

— Аз съм. Уил. Мъжът ти. Дойдох за теб, както обещах. Тук съм.

Но всяка негова дума се посрещаше само с ново замахване с бамбука към измъченото му лице.

В задната част на клетката Йегер зърна мършавата фигура на Люк, проснала се на пода — вероятно в безсъзнание, — докато Рут правеше всичко по силите си да го защити от враговете, за каквито ги приемаше.

Гледката късаше сърцето му.

Въпреки всичко почувства, че я обича повече, отколкото си бе мислил, че е възможно, особено заради тази храбра, отчаяна, трескава защита на сина им. Но дали не си беше изгубила ума?

Дали ужасният плен и вирусът не я бяха пречупили?

Не можеше да каже със сигурност. Искаше единствено да я вземе в прегръдката си и да й каже, че вече са в безопасност. Или поне докато Gottvirus не започне да разлага и скапва умовете им.

— Аз съм, Рути. Уил — повтори за пореден път. — Търсех те. И те намерих. Дойдох за теб и за Люк. Да ви отведа у дома. В безопасност сте…

— Копеле мръсно — лъжеш! — Рут тръсна глава и отново мушна с пръчката. — Ти си онзи жесток кучи син Джоунс… Дошъл си за детето ми… — Тя отново замахна заплашително. — Опитай се да ми го вземеш и ще ти…

Йегер отново протегна ръка към нея и в същото време си спомни как изглежда, затворен в космическия костюм, с визьор и дебели гумени ръкавици.

Разбира се. Тя нямаше представа кой е.

Нямаше начин да го познае.

С това облекло можеше да е всеки от онези, които я бяха измъчвали. А и говорителят на маската променяше гласа му така, че звучеше като на някакъв извънземен киборг, затова не можеше да го познае и по говора му.

Вдигна ръка и свали качулката си. Въздухът започна да излиза от костюма, но на Йегер не му пукаше. И бездруго беше заразен. Нямаше какво да губи. С трескави пръсти разкопча респиратора и го издърпа през главата си.

Впери поглед в нея. Умоляващо.

— Рут, аз съм. Наистина съм аз.

Тя го зяпна. Бамбукът в ръцете й трепна. Тя поклати невярващо глава, макар очите й да блеснаха, беше го разпознала. После сякаш рухна вътрешно, хвърли се с последни сили към вратата на клетката и нададе пронизителен, задавен писък, от който сърцето на Йегер спря.

Протегна ръце към него — отчаяно, невярващо. Йегер ги взе своите. Пръстите им се преплетоха през решетките. Главите се опряха една в друга, жадни за докосване, за близост.

Някой се появи до Йегер. Беше Раф. Колкото се може по-дискретно той разви болтовете, които придържаха клетката отстрани, и отстъпи назад, за да ги остави насаме.

Йегер се наклони навътре и я изведе. Държеше я плътно до себе си, прегръщаше я колкото се може по-силно, като в същото време внимаваше да не причини допълнителна болка на насиненото й и натъртено тяло. Усети колко гореща е кожата й — треската от инфекцията вече я беше обхванала.

Държа я в обятията си, докато тя трепереше и хлипаше. Плака сякаш цяла вечност. Сълзите се стичаха свободно и по бузите на Йегер.

Колкото се може по-внимателно Раф извади Люк от клетката. Йегер прегърна с едната си ръка измършавелия си син, докато с другата поддържаше Рут да не рухне на земята. Тримата бавно се свлякоха на колене, но Йегер не ги пусна нито за миг.

Люк все така не реагираше и Йегер го положи на земята, а Раф отвори медицинския си пакет. Докато едрият маор се навеждаше над изпадналото в безсъзнание дете, на Йегер му се стори, че вижда сълзи в очите му. Двамата заедно започнаха да преглеждат Люк, а Рут хлипаше и говореше.

— Онзи човек, Джоунс… Беше зъл. Чисто зло. Какво каза, че ще стори с нас… Какво стори с нас… Помислих те за него. — Тя се озърна уплашено. — Той тук ли е още? Кажи ми, че го няма.

— Тук сме само ние. — Йегер я привлече към себе си. — И никой няма да те нарани. Повярвай ми. Никой никога вече няма да те нарани.