Беър Грилс
Гореща зона (39)

38.

Дори докато скачаше, за да избегне окървавените трупове, Йегер продължи да стреля.

Кубинките му докоснаха скалата от другата страна и той спринтира напред, а мъжките слонове зад него приближаваха — водата кипеше под масивните им крака, очите им горяха гневно, ушите плющяха, хоботите бяха вдигнати, доловили заплахата.

За самите слонове пред тях, по пътя, по който трябваше да минат малките им, имаше кръв, смърт и битка. Най-силният им подтик беше да защитят своите. Цялото стадо от стотина животни беше едно голямо семейство и в момента малките на мъжкарите се намираха в смъртна опасност.

Йегер разбираше отчаянието и яростта им, но това не означаваше, че иска да бъде наоколо, когато те излеят гнева си върху врага.

Инстинктивно се озърна през рамо за Нарова и с шок осъзна, че тя не е там. Рязко спря. Завъртя се и я видя наведена над една хиена, да се мъчи да я издърпа от пътя.

— Размърдай се! — изкрещя Йегер. — Хайде! Веднага!

В отговор Нарова само удвои усилията си да влачи трупа. Йегер се поколеба само за миг и се озова до нея, сграбчил доскоро силните рамене на животното. Двамата заедно избутаха трупа в пукнатината покрай корниза.

Едва успяха, когато водачът се озова при тях. Йегер бе блъснат от стена от звук, която сякаш превърна вътрешностите му в желе, когато слонът затръби, давайки воля на яростта си. Секунди по-късно бивните му удариха стената, като заклещиха двамата в най-тесния участък от корниза.

Йегер задърпа Нарова назад, където стената на пещерата се срещаше с корниза. Притиснати между гъстите паяжини и острите като игли кристали, двамата заслониха с длани фенерите си и останаха да лежат неподвижно на земята.

Всяко движение привличаше гнева на мъжкия слон. Но ако останеха неподвижни и притихнали в мрака, можеше и да преживеят разиграващата се касапница.

Масивният мъжкар набучи на бивните си първата хиена, вдигна я и я запрати във водите на езерото.

Мощта на животното беше просто страховита.

Едно по едно телата на хиените политаха в езерото. Когато корнизът беше разчистен от трупове, водачът като че ли се поуспокои. Йегер гледаше с любопитство и страх как грамадното животно използва мекия, плосък край на хобота си да провери какво се е случило.

Виждаше как огромните ноздри се разширяват, докато душат въздуха. Всяка миризма му казваше нещо. Кръв на хиена. За слона това беше добре. Но тя беше примесена с чужда за животното миризма — на барут. В прохладния въздух на пещерата се стелеше гъст дим от стрелбата.

Слонът изглеждаше озадачен — каква е тази миризма?

Хоботът приближи. Йегер виждаше как влажният розов край се спуска към него. Този хобот, дебел като ствол на дърво и способен да вдигне двеста и петдесет килограма, можеше да се увие около бедро или тяло и да ги измъкне за миг от скривалището им, за да ги размаже в стената на пещерата.

За миг Йегер си помисли дали да не нападне. Главата на слона беше на по-малко от три метра от него и представляваше лесна мишена. Виждаше ясно очите му, дългите фини мигли, улавящи светлината на фенера му.

Странно, но изпита чувството, че животното вижда през него, докато хоботът му се пресегна да докосне за първи път кожата му. В погледа му имаше нещо типично човешко.

Йегер заряза всякакви мисли да стреля. Дори да събереше сили да го направи, в което се съмняваше, той знаеше, че бавният 9-милиметров куршум никога не би пробил черепа на слон.

Предаде се на докосването на слона. Замръзна, когато хоботът опря в кожата на ръката му. Допирът беше толкова нежен, като лек ветрец, раздвижващ косъмчетата. Йегер чу как слонът вдиша миризмата му.

Какво ли можеше да надуши? Адски се надяваше, че слонският тор ще си свърши работата. Но дали животното щеше да долови и човешката миризма? Би трябвало, нали?

Постепенно познатата миризма на собствения му вид като че ли успокои мъжкаря. След още няколко докосвания и подушвания хоботът продължи нататък. Йегер беше прикрил с тялото си Нарова, така че слонът само подуши набързо към нея.

Явно удовлетворен, мъжкарят се зае със следващата си задача — да подкара малките си през кървавата каша, останала от хиените. Но преди да се отдалечи, Йегер зърна очите му тези древни, дълбоки, всевиждащи очи.

Сякаш слонът знаеше. Знаеше на какво се е натъкнал. Но беше решил да ги остави живи. Йегер бе убеден в това.

Слонът продължи към малките, които се бяха скупчили уплашено и несигурно на скалния корниз. Успокои ги с докосвания на хобота си, след което побутна онези отпред да продължат.

Йегер и Нарова използваха момента да се изправят и да офейкат пред слончетата към спасението.

Или поне така си мислеха.