Беър Грилс
Гореща зона (74)

73.

Йегер много добре знаеше, че ако искаш да закараш много бързо и много незабележимо малка група елитни бойци до далечна цел, най-добрият начин е да използваш цивилен самолет.

Групата може да бъде прекарана през държави и континенти на уж обикновен пътнически самолет, който следва маршрутите и височините на другите пътнически самолети и по нищо не се отличава от тях. След като се озове над целта, групата скача от голяма височина и остава невидима за радара, а самолетът продължава по маршрута си, сякаш не се е случило нищо особено.

Възползвайки се от предложението за негласна помощ на директора на ЦРУ Даниел Брукс, Йегер и екипът му бяха записани в последния момент в списъка на пътниците на Полет 675 на „Луфтханза“ от берлинското летище „Шонефелд“ до Пърт, Австралия. При пристигането си Полет 675 щеше да се окаже с шестима пътници по-малко. Те щяха да слязат по пътя — в 04:00 местно време, някъде край бреговете на Източна Африка.

Вратите на пътническите самолети не могат да се отварят по време на полет поради огромната разлика в налягането вътре и отвън. Изходите са „тапи“ — затварят се отвътре и се държат затворени отчасти и заради по-високото налягане в самолета. Дори някой да успееше да отключи врата по време на полета, разликата в налягането правеше невъзможно издърпва нето й назад.

Това обаче не се отнасяше за вратите в багажния отсек.

Куфарите не са живи и не се нуждаят от въздух за дишане, поради което налягането в товарния отсек не е високо. Йегер и екипът му щяха да скочат именно от него.

Екипът бе пръснат по двойки из самолета и Йегер и Нарова бяха извадили късмет. Летяха в клуб класа — единствените свободни места в последния момент, които успя да им уреди Брукс. Това беше показателно за негласното сътрудничество на големите корпорации, на което се радваше директорът на ЦРУ. Когато човек с неговото влияние помолеше за нещо, хората гледаха да му угодят.

Пилотът на DLH-675 — бивш летец изтребител от германските ВВС — щеше да отвори товарните врати на конкретни джипиес координати, като преди това щеше да се погрижи да изключи всички предупредителни системи. Маневрата не беше опасна и вратите щяха да останат отворени само за няколко секунди.

Йегер и хората му щяха да се преоблекат в специалните си костюми и парашутистка екипировка в отсека за екипажа, далеч от погледите на другите пътници. В товарния отсек ги чакаха шест обемисти раници, парашути за скок от голяма височина и оръжията.

След скока товарите врати щяха да се затворят и самолетът щеше да продължи полета си, сякаш никой от пътниците не го е напуснал преждевременно.

Причината за подобно бързо и свръхсекретно проникване беше проста. Времето беше от съществена важност и ако остров Малка Мафия беше онова, което подозираха, системите за сигурност и охраната на Камлер нямаше да имат равни на себе си. Несъмнено се използваше за целта и хардуер на ЦРУ, като сателити, дронове, шпионски самолети, които следяха непрекъснато движението над острова, както и охранителни системи на земята.

Всеки щурм трябваше да се проведе в джунглата, където видимостта никога не надвишаваше няколко десетки метра в най-добрия случай. В товарния отсек на самолета чакаха къси автомати „Хеклер и Кох МР7“. С обща дължина едва шейсет и три сантиметра, те бяха идеални за използване в тесни пространства и в джунглата.

Всяко оръжие имаше заглушител, прикриващ характерния му лай. С пълнителя си, побираш четиресет патрона, МР7 нанасяше сериозни удари, особено ако стреляше с бронебойни патрони. Куршумите DM-11 имаха стоманена сърцевина с обвивка от специална сплав и бяха идеални за пробиване на стените на евентуалните сгради и бункери, издигнати от Камлер на острова.

Екипът на Йегер се състоеше от шестима души, но очакваха да се изправят срещу доста по-многоброен противник. Нищо ново, каза си той.

Луис Алонзо и Джо Джеймс бяха осигурили екипировката и парашутите за скока. Скачането от пътнически самолет, летящ на височина над дванайсет хиляди метра, изискваше сериозна специализирана екипировка. Хиро Камиши, който бе нещо като специалист по ХБРЯ, беше избрал защитните костюми, които щяха да са им нужни.

Всяка атака срещу подобно място беше наистина огромно предизвикателство. Джунглата бе една от най-враждебните среди за действие, а в случая не ставаше дума за обикновена джунгла. Тя щеше да гъмжи от хора на Камлер, както и от лабораторните му работници.

Освен това можеше да е пълна с болни и заразени примати, което я превръщаше в една огромна зона на биологична опасност от четвърта степен. Това бе най-високата степен на опасност и означаваше наличие на най-смъртоносните възможни патогени.

Всички свидетелства сочеха, че остров Малка Мафия — Чумавият остров е пълен с подобни заплахи. Йегер и хората му щяха да се борят не само с джунглата и охраната на Камлер, но щяха да се изправят и срещу болестите убийци, спотайващи се там.

Едно ухапване от заразена маймуна, едно препъване и разкъсване на ръкавица, маска или ботуш от трън или пречупен клон, едно одраскване от куршум или шрапнел — всичко това ги правеше уязвими за инфекция от патоген, срещу който нямаше лекарство.

В отговор на тези заплахи щяха да носят „космически“ защитни костюми от ниво 4, подобни на онези, които използваха астронавтите. В тях постоянно щеше да се вкарва филтриран въздух, който да поддържа положително налягане вътре.

При пробиване на костюма изтичащият въздух трябваше да попречи на патогена да проникне вътре — поне докато дупката не бъде затворена. Всеки от екипа щеше да носи със себе си по всяко време здраво тиксо — жизненоважен инструмент за работещите в гореща зона от ниво 4.

Йегер се настани по-удобно в луксозната седалка и се опита да прогони тези страхове от ума си. Трябваше да се отпусне, да се съсредоточи и да презареди батериите.

Беше започнал да се унася, когато гласът на Нарова рязко го разсъни.

— Надявам се да ги намериш — тихо рече тя. — И двамата. Живи.

— Благодаря — промърмори Йегер. — Но тази мисия… е за нещо по-голямо от семейството ми. — Той я погледна. — Тя е за всички ни.

— Знам. Но за теб семейството… намирането им… Любовта е най-силното човешко чувство. — Тя го погледна с горящи очи. — Знам го.

Йегер също беше започнал да усеща тази растяща близост помежду им. Бяха станали неразделни през последните няколко седмици, сякаш не бяха в състояние да действат — да функционират — поотделно. И в същото време чудесно знаеше, че спасяването на Рут и Люк ще промени всичко това.

Нарова се усмихна тъжно.

— Както и да е, вече прекалих с приказките. Типично за мен. — Тя сви рамене. — Невъзможно е, разбира се. Така че да го забравим. Да забравим за нас и да вървим на война.