Беър Грилс
Гореща зона (21)

20.

Нарова потръпна зад стъклената преграда. Гледаше запленена от ужас как извеждат закачулената фигура на Йегер от стаята. Двупосочното огледало й даваше идеален изглед към разпита.

— Това май не те забавлява? — обади се глас. Беше Питър Майлс, възрастният мъж, за когото Йегер си мислеше, че е застрелян в гората.

— Не — промърмори Нарова. — Мислех, че е необходимо, но… Това трябва ли да продължава? До самия край?

Старецът разпери ръце.

— Ти самата ни каза, че трябва да бъде подложен на изпитание. Блокажът, в който е изпаднал заради жена си и детето си… пълното отчаяние, вината. Тези неща могат да накарат човек да си помисли за неща, които никога не би направил в нормални обстоятелства. Обичта е силно чувство. А обичта към дете е може би най-силното.

Нарова се сви на стола си.

— Няма да продължи още дълго — каза Питър Майлс. — Той със сигурност премина най-голямото изпитание. Ако се беше провалил, нямаше да се присъедини към нас.

Нарова кимна безрадостно, унесена от мрачни мисли.

На вратата се почука. Влезе много по-стара, съсухрена фигура. Човекът опря бастуна си на прага. В погледа му се четеше загриженост. Изглеждаше прехвърлил деветдесетте, но очите под гъстите му вежди си оставаха блестящи и будни.

— Приключихте тук, предполагам?

Питър Майлс разтърка уморено чело.

— Почти. Слава богу. Още съвсем малко и ще разберем със сигурност.

— Но необходимо ли беше всичко това? — попита старецът. — Все пак, не забравяйте кой беше дядо му.

Майлс погледна към Нарова.

— Ирина смяташе, че е необходимо. Все пак е била до него в много напрегнати ситуации, в сражение, и е видяла как понякога сякаш губи самообладание.

Очите на стареца проблеснаха гневно.

— Той мина през толкова много. Може и да трепне, но никога няма да се пречупи. Никога! Той е мой племенник. И Йегер.

— Знам — отстъпи Майлс. — Но мисля, че разбирате какво искам да кажа.

Старецът поклати глава.

— Никой човек не трябва да преминава през онова, на което беше подложен той през последните няколко години.

— И ние се безпокояхме какъв ефект е имало преживяното в дългосрочен план. Затова са и тревогите на Нарова. И настоящите… процедури.

Старецът погледна към Нарова. Изненадващо, но очите му гледаха меко.

— Скъпа, горе главата. Каквото е писано, ще стане.

— Съжалявам, чичо Джо — промърмори тя. — Може би страховете ми са били погрешни. Неоснователни.

Лицето на стареца омекна.

— Той е от добър сой, скъпа.

Нарова погледна среброкосия мъж.

— Не направи нито една погрешна стъпка, чичо. Не предаде никого през цялото изпитание. Боя се, че съм сгрешила.

— Каквото е писано, ще стане — повтори старецът. — И може би Питър е прав. Може би е най-добре да сме абсолютно сигурни.

Той се обърна да излезе, но спря на прага.

— Но ако падне на финала, обещайте ми едно. Не му казвайте. Оставете го да напусне това място, без да знае кой го е подлагал на изпитание и че… ни е разочаровал.

Старецът излезе от стаята за наблюдение, оставяйки последния си коментар увиснал във въздуха:

— След всичко, през което премина, това знание… би могло да го пречупи.