Беър Грилс
Гореща зона (19)

18.

Йегер отново се озова в стаята с белия шум, облегнат под безумен ъгъл на тухлената стена.

По време на подбора му за САС наричаха подобни места „омекотители“ — места, където силните мъже ставаха слаби. Чуваше единствено безсъдържателното, лишено от смисъл прашене в мрака. Долавяше единствено миризмата на собствената си пот, студена и лепкава по кожата му. А в гърлото си усещаше парливия вкус на стомашен сок.

Чувстваше се пребит, изтощен и абсолютно сам, тялото го болеше така, както рядко го бе боляло преди. Главата му пулсираше; умът му крещеше.

Започна да си пее наум. Откъси от любими парчета, запомнени от младостта му. Ако можеше да ги пее, може би щеше да блокира белия шум, агонията и страха.

Заливаха го вълни на изтощение. Беше близо до границата на издръжливостта си и го знаеше.

Когато песните заглъхнаха, започна да си разказва истории от детството. Истории за героите, които му четеше баща му навремето. Подвизите на онези, които го бяха вдъхновявали и го бяха карали да продължи напред, когато се бе изправял срещу най-тежките изпитания — и като дете, и по-късно при най-трудните моменти в армията.

Припомни си историята за австралийския пътешественик Дъглас Моусън, минал през ада, умиращ от глад и сам в Антарктида, но въпреки това успял да се върне. За Джордж Мелъри, вероятно първия човек, стъпил на Еверест — мъжа, който е знаел със сигурност, че жертва живота си, за да покори най-високия връх на света. Мелъри така и не успял да се върне жив, загинал на скованите от лед склонове. Но това била жертва, избрана от самия него.

Йегер знаеше, че човек е способен да постигне на пръв поглед невъзможното. Когато тялото крещеше, че не може да понесе повече, съзнанието можеше да го принуди да продължи. Човек можеше да стигне много отвъд мислимите граници.

По същия начин, ако вярваше достатъчно силно, Йегер би могъл да победи. Би могъл да премине през това изпитание.

Силата на волята.

Започна да си повтаря отново и отново една и съща мантра: „Остани нащрек за шанса да се измъкнеш. Остани нащрек…“

Изгуби всякаква представа за време; за ден и нощ. В един момент вдигнаха торбата от главата му и до устните му бе допряна чаша. Усети как дърпат главата му назад, докато изливаха съдържанието в гърлото му.

Чай. Също като преди.

Последван от стар сухар. После още един и още един. Натъпкаха го, нахлузиха отново торбата и грубо го поставиха в предишната му позиция.

Като животно.

Но поне засега като че ли искаха да го запазят жив.

В някакъв момент главата му се беше отпуснала на гърдите и беше заспал. Изтръгнаха го рязко от съня му, когато го поставиха в нова мъчителна поза.

Този път го накараха да коленичи върху ситен чакъл. Докато минутите се изнизваха, острите камъчета се забиваха все по-дълбоко в плътта му, прекъсваха кръвообращението и предизвикваха пронизваща болка. Йегер агонизираше, но си каза, че може да мине през това.

Силата на волята.

Колко ли време бе минало? Дни? Да, три или повече? Сякаш бе тук от цяла вечност.

В един момент белият шум внезапно спря и в стаята загърмя безумно неподходящата песен на динозавъра Барни. Йегер бе чувал за подобни техники — постоянното въртене на песнички от детски филмчета, за да пречупят разума и волята на човек. Бяха известни като „психологически операции“. Но за Йегер ефектът беше обратен.

Барни беше един от любимите телевизионни герои на Люк, когато бе съвсем малък. Песента събуди спомените. За щастливите моменти. Онези, които пазиш завинаги — скала, за която да завърже подмятаната си от бурята душа.

Напомни си, че именно това го бе довело тук. Най-основният му мотив — търсенето на изчезналите му жена и дете. Ако позволеше на похитителите си да го пречупят, щеше да изостави мисията си и да се откаже от онези, които обича.

Нямаше да предаде Рут и Люк.

Трябваше да устои.

Накрая отново го накараха да се раздвижи. Вече едва можеше да върви, така че почти го понесоха през вратата и по коридора със завоите до вероятно същата стая, в която го бяха отвели и миналия път.

Грубо го сложиха да седне на стола, махнаха торбата от главата му и светлината отново го заслепи.

Сивият човек седеше срещу него. От мястото си Йегер надушваше застоялата пот на дрехите му. Не откъсваше поглед от пода, докато сивият човек отново се правеше на отегчен.

— Уви, този път нямаме чай. — Той сви рамене.

Нещата ще потръгнат за вас само ако ни помогнете. Мисля, че вече го разбирате. Е, можете ли? Можете ли да ни помогнете?

Йегер се опита да събере мудните си мисли. Беше объркан. Не знаеше какво да каже. Как точно да помогне?

— Питам се, господин Йегер — въпросително повдигна вежди сивият човек, — склонен ли сте да ни помогнете? Ако не, нямаме повече нужда от вас.

Йегер не каза нито дума. Колкото и да беше объркан и изтощен, можеше да усети капана.

— Кажете ми, колко е часът? Часът. Не ви питам много. Склонен ли сте да ми помогнете, като просто ми кажете колко е часът?

За момент Йегер понечи да погледне часовника си, но му го бяха взели още при залавянето му. Нямаше представа кой ден е, какво оставаше за часа.

— Колко е часът? — попита сивият човек. — Лесно можете да ми помогнете. Просто искам да знам колко е часът.

Йегер нямаше представа как се очаква да отговори.

Внезапно глас изкрещя в ухото му:

— Отговори на проклетия въпрос!

Нечии юмрук го фрасна в главата отстрани и го събори от стола. Йегер падна тежко. Дори не беше усетил, че в стаята има и някого друг. От шока сърцето му се разтуптя като картечница.

Зърна трима мускулести здравеняци с войнишки прически и тъмни анцузи, които посягаха да го сграбчат. Те го тръшнаха обратно на стола и отново замлъкнаха.

Сивият човек остана абсолютно невъзмутим. Той даде знак на единия от здравеняците и двамата си размениха няколко думи на гърлен език, който Йегер не разбра. После онзи вдигна радиостанция и каза нещо в нея.

Сивият човек отново се обърна към Йегер. Заговори почти извинително.

— Наистина няма нужда от всички тези… неприятности. След малко ще осъзнаете, че не бива да ни се съпротивлявате, защото ние държим всички карти. Всички до една. Да ни помогнете означава да помогнете на себе си, както и на семейството си.

Сърцето на Йегер прескочи един удар.

Какво означаваше това, за бога? Семейството му?