Беър Грилс
Гореща зона (69)

68.

Голямото мощно ауди се носеше с главоломна скорост по аутобана. Раф ги беше посрещнал на летището и очевидно бързаше. Всъщност всички бързаха и тъй като Раф беше чудесен шофьор, Йегер не се безпокоеше особено.

— Значи намерихте хлапето? — попита Раф, без да откъсва поглед от тъмния път.

— Намерихме го.

— Истината ли казва?

— Никой не би могъл да измисли онова, което ни разказа. Особено сираче от бедняшките квартали.

— И какво научихте? Какво каза той?

— Онова, което ни разказа Кьониг, в общи линии е цялата история. Хлапето добави само някои детайли. Нищо съществено. Е, близо ли сме до откриването на онзи остров?

— Островът на Камлер ли? — Раф се усмихна. — Да, може би.

— В какъв смисъл? — натисна го Йегер.

— Изчакай брифинга. Веднага щом пристигнем във „Фалкенхаген“. Изчакай. И къде е хлапето сега? В безопасност ли е?

— Дейл го е настанил в хотел. Съседни стаи. „Серена“. Помниш ли го?

Раф кимна. Двамата с Йегер бяха отсядали един-два пъти там, докато бяха в Найроби. За хотел в центъра на града това бе рядък остров на мир и спокойствие.

— Не могат да останат там — отбеляза очевидното Раф. — Ще бият на очи.

— Да, ние решихме същото. Дейл ще го заведе в един отдалечен курорт. Амани Бийч, на няколко часа път южно от Найроби. Това е най-доброто, което можем да направим засега.

Двайсет минути по-късно влязоха в тъмния пустеещ район на бункера „Фалкенхаген“. Странно, въпреки бруталното изпитание, на което бе подложен тук, Йегер се радваше, че се връща на това място.

Събуди Нарова. Тя беше задрямала по пътя, свита на задната седалка на аудито. Почти не бяха мигнали през последните двайсет и четири часа. Откакто измъкнаха себе си и хлапето от хаоса в гетото, непрекъснато бяха на път.

Раф погледна часовника си.

— Брифингът е в един. Имате двайсет минути. Приберете се в стаите си.

След като влезе в стаята си, Йегер наплиска лицето си с вода. Нямаше време за душ. Беше оставил малкото си лични вещи във „Фалкенхаген“ — паспорт, телефон и портфейл. Тъй като беше пътувал до Катави под друго име, трябваше да е сигурен на сто процента, че нищо не го свързва с Уил Йегер.

Но Питър Майлс беше обзавел стаята му с лаптоп „Мак бук Еър“ и Йегер изгаряше от нетърпение да провери пощата си. Благодарение на „Протон Мейл“ можеше да проверява имейлите си без риск Камлер и хората му да ги засекат.

До откриването на „Протон Мейл“ всичките им предишни системи за комуникация биваха хаквани. Затова използваха един имейл адрес, от който не се изпращаха никакви съобщения — трябваше само да влечеш в пощата с общата парола и да прочетеш черновите.

При липсата на изпратени съобщения, пощата би трябвало да е сигурна.

Не беше.

Хората на Камлер я бяха хакнали. Бяха използвали адреса, за да измъчват Йегер — първо със снимките на пленената Летисия Сантос, после на семейството му.

Йегер спря за момент. Не можеше да устои на желанието — на мрачното изкушение — да провери пощата си сега. Надяваше се, че хората на Камлер някак ще оплескат нещата, че са му изпратили нещо, някаква снимка, от която ще може да извлече информация за местонахождението им. Нещо, по което да ги проследи — и да намери семейството си.

Имаше едно съобщение в папката за чернови. Както винаги, беше празно. Имаше само препратка към „Дропбокс“, системата за онлайн съхраняване на файлове. Несъмнено щеше да е пореден ход от психологическата война на Камлер.

Йегер пое дълбоко дъх. Мракът се спусна върху него като черен облак.

С трепереща ръка щракна върху адреса и снимката започна да се зарежда, запълвайки ред по ред екрана.

На нея се виждаше тъмнокоса измършавяла жена, коленичила до момче. И двамата бяха само по бельо. Жената беше прегърнала момчето през рамо, сякаш искаше да го защити.

Момчето беше Люк, синът на Йегер. Раменете му бяха слаби и свити, сякаш върху тях беше стоварена цялата тежест на света, въпреки опита на майка му да го защити. Държеше пред себе си като банер ивица скъсан чаршаф.

На него пишеше ТАТКО, ПОМОГНИ НИ.

Снимката изчезна, за да се смени с бял екран, на който с черни букви пишеше:

Ела да намериш семейството си.

Wir sind die Zukunft.

Wir sind die Zukunft. Ние сме бъдещето. Визитката на Ханс Камлер.

Йегер сви ръцете си в юмруци, за да ги накара да спрат да треперят, после ги заблъска в стената.

Съмняваше се, че може да продължи. Не можеше да издържа повече.

Всеки човек си има точка на пречупване.