Беър Грилс
Гореща зона (22)

21.

Йегер очакваше да го замъкнат отново в стаята за мъчения.

Вместо това завиха наляво и повървяха няколко секунди, след което внезапно спряха. Сега във въздуха се носеше различна миризма — на дезинфектант и характерната воня на застояла урина.

— Тоалетна — излая похитителят му. — Използвай тоалетната.

Откакто започна изпитанието, Йегер бе принуден да пикае както стоеше или клечеше. Сега той разкопча комбинезона със завързаните си ръце, облегна се на стената и се облекчи в посока към писоара. Черната торба още бе на главата му, така че трябваше да пикае слепешком.

Внезапно се разнесе заговорнически шепот.

— Друже, изглеждаш така, както аз се чувствам. Големи копелета са, нали?

Шепотът идваше отблизо, сякаш говорещият стоеше до него. Бе дружелюбен. Почти заслужаващ доверие.

— Аз съм Дейв. Дейв Хорикс. Изгубил си представа за времето, нали? Аз също. Сякаш си тук цяла вечност, нали, друже?

Йегер не отговори. Усещаше капана. Поредната психологична игра. Свърши си работата и се зае да се закопчава.

— Друже, чух, че държат семейството ти. Наблизо. Ако имаш съобщение за тях, мога да го предам.

С огромно усилие на волята Йегер успя да запази мълчание. Ами ако наистина имаше шанс да предаде съобщение на Рут и Люк?

— Бързо, друже, преди пазачът да се е върнал. Кажи ми какво искаш да им кажа. На жената и хлапето. И ако имаш съобщение за приятелите си, мога да предам и него. Колко са те? Бързо.

Йегер се наведе към мъжа, сякаш искаше да прошепне нещо в ухото му. Усети, че и онзи се навежда към него.

— Ето го съобщението, Дейв — изграчи той. — Иди си го начукай.

Секунди по-късно беше хванат, обърнат и изведен от тоалетната. Още няколко завоя и чу отваряща се врата. Бутнаха го в друга стая и го настаниха на стол. Качулката бе махната от главата му; блесна светлина.

Йегер видя двама души пред себе си.

Умът му не можеше да проумее гледката.

Такавеси Рафара и младия Майк Дейл, макар че в момента дългата му коса бе странно сплъстена и разчорлена, а очите хлътнали и мрачни — несъмнено заради скорошната загуба, която бе претърпял.

Раф се опита да се усмихне.

— Друже, лицето ти е такова, сякаш си имал близка среща с товарен влак. Виждал съм те и по-зле след цяла нощ в „Кръстинг Пайп“, докато „Ол Блекс“ пердашат твоите момчета. Но все пак…

Йегер не каза нищо.

— Слушай, друже — отново опита Раф, след като осъзна, че с хумор няма да се получи. — Чуй ме. Никой не те държи в плен. Още си в бункера „Фалкенхаген“. Онези типове, които те метнаха в камиона, обикаляха в кръг.

Йегер запази мълчание. Ако ръцете му бяха свободни, щеше да убие и двамата.

Раф въздъхна.

— Друже, трябва да ме чуеш. Не искам да съм тук. Нито пък Дейл. Не участваме в тази гадост. Научихме какво са направили едва след като пристигнахме. Помолиха ни да сме първите, които ще видиш. Защото решиха, че ще ни се довериш. Повярвай ми. Всичко приключи, друже. Свърши се.

Йегер поклати глава. Защо да се доверява на тези кучи синове? На когото и да било?

— Аз съм. Раф. Не се опитвам да те преметна. Приключи се. Край.

Йегер поклати глава. „Майната ти“.

Мълчание.

Майк Дейл се наведе напред и опря лакти на бюрото. Йегер си помисли, че изглежда като пълен парцал. Дори в най-лошите моменти в Амазония не го беше виждал в състояние, което дори далечно да прилича на това.

Дейл го погледна с уморени подпухнали очи.

— Както вероятно виждаш, не съм спал. Току-що умря жената, която обичах. Мислиш ли, че бих дошъл тук да ти въртя такива номера, след като изгубих Хана? Мислиш ли, че съм способен на подобно нещо?

Йегер сви рамене.

— Точно сега си мисля, че всеки е способен на всичко — едва чуто прошепна той. Вече нямаше представа на какво и на кого да вярва.

На вратата зад него се почука. Раф и Дейл се спогледаха. Сега пък какво ставаше?

Без да чака отговор, вратата се отвори и в стаята влезе стара прегърбена фигура, стиснала здраво бастун. Мъжът спря до Йегер и постави съсухрена ръка на рамото му. Трепна, докато оглеждаше пребитата и окървавена фигура на стола.

— Уил, момчето ми. Надявам се, че нямаш нищо против натрапването на един старец в това… обсъждане?

Йегер го зяпна с подпухналите си зачервени очи.

— Чичо Джо? — невярващо изграчи той. — Чичо Джо?

— Уил, момчето ми, тук съм. И както приятелите ти несъмнено са ти казали, свърши се. Наистина свърши. Не че изобщо беше необходимо.

Йегер вдигна вързаните си ръце и сграбчи здраво ръката на стареца.

Чичо Джо стисна рамото му.

— Свърши се, момчето ми. Повярвай ми. А сега започва истинската работа.