Беър Грилс
Гореща зона (20)

19.

Йегер усети как му се повдига.

С невероятно усилие на волята успя да се сдържи да не повърне. Ако това бяха хората, които държаха Рут и Люк, щеше да им се наложи да го убият. Иначе щеше да се освободи и да разкъса гърлата на всичките.

Зад него се чу изщракване на отваряща се врата. Някой влезе и мина покрай него. Йегер се опули невярващо. Беше се опасявал, но въпреки това бе почти сигурен, че сънува. Идеше му да блъсне главата си в студената сива стена, за да се събуди от този кошмар.

Ирина Нарова спря с гръб към него. Подаде нещо през бюрото на сивия човек. Обърна се мълчаливо. Мина бързо покрай него, но Йегер успя да зърне горящия в очите й ужас — и чувство за вина.

— Благодаря, Ирина — тихо каза сивият човек. Той обърна пустите си, отегчени очи към Йегер. — Възхитителната Ирина Нарова. Познавате я, разбира се.

Йегер не отговори. Нямаше смисъл. Усещаше, че предстои нещо лошо — нещо много по-лошо.

Нарова беше оставила някакъв вързоп на бюрото. Нещо, което се стори познато на Йегер. Сивият човек го побутна към него.

— Погледнете. Трябва да го видите. Трябва да го видите, за да разберете защо нямате друг избор, освен да ни помогнете.

Йегер се пресегна, но още докато го правеше, усети със смразяваща сигурност какво е това. Тениската на Люк с надпис СПАСЕТЕ НОСОРОГА, която бе носил на сафарито в Източна Африка преди няколко години. Тримата бяха пътували през осветената от луната савана сред стада жирафи, антилопи гну и най-вече носорози — любимото им животно. Беше истинско вълшебство. Идеалната семейна ваканция. Тениските бяха едни от най-скъпоценните им спомени.

А сега това.

Изтерзаните, окървавени пръсти на Йегер сграбчиха тънката памучна тъкан. Той вдигна тениската и я приближи до лицето си. Пулсът туптеше в ушите му. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Сълзи опариха очите му.

Държаха семейството му — убийствените, безмилостни, противни кучи синове.

— Трябва да разберете, няма нужда от всичко това. — Думите на сивия човек достигнаха до Йегер през измъчените му мисли. — Трябват ни само някои отговори. Ще ни ги дадете и ще ви съберем с любимите ви хора. Това е всичко, което искам от вас. Какво по-лесно от това?

Йегер стисна зъби. Мускулите на челюстта му се стегнаха като камък. Целият беше напрегнат, докато се бореше със сляпото желание да скочи, да нанесе удар. Знаеше къде щеше да го отведе това. Ръцете му отново бяха увити с изолирбанд и усещаше погледите на биячите върху себе си, които само чакаха да направи първия ход.

Трябваше да изчака удобния момент. Рано или късно щяха да допуснат грешка и тогава щеше да удари.

Сивият човек разпери подканващо ръце.

— Е, господин Йегер, в опит да помогнете на семейството си, моля ви, кажете — кога пристигат приятелите ви? Кого точно да очакваме? И как да ги разпознаем?

В главата на Йегер бушуваше истинска война. Беше разкъсван в противоположни посоки. Щеше ли да предаде най-близките си приятели? Другарите по оръжие? Или да изгуби единствения си шанс да види отново Рут и Люк?

Майната му, каза си той. Нарова го беше предала. Трябваше да е на страната на ангелите, но всичко се беше оказало представление. Тя го беше предала, както не го бе правил никой досега.

На кого можеше да се довери?

Устата му се отвори. В последния момент сподави думите. Ако им позволеше да го пречупят, предаваше любимите си същества.

Никога нямаше да предаде жена си и детето си.

Трябваше да остане твърд.

— Не зная за какво говорите.

Веждите на сивия човек се повдигнаха. Това бе най-близкото подобие на спонтанна реакция, която Йегер бе виждал от него. Очевидно бе изненадан.

— Аз съм разумен и търпелив — каза той. — Ще ви дам още един шанс. Ще предложа на семейството ви още един шанс. — Кратка пауза. — Кажете ми, кога пристигат приятелите ви? Кого точно да очакваме? И как да ги разпознаем?

— Не мога да отговоря…

— Вижте, щом няма да ни сътрудничите, нещата ще станат много трудни за вас. За семейството ви. Така че нещата са съвсем прости. Дайте ми отговорите. Кога пристигат приятелите ви? Кои точно са те? Как да ги разпознаем?

— Не мога…

Сивият човек го прекъсна с щракване на пръсти. Погледна към здравеняците.

— Достатъчно. Свърши се. Отведете го.

Черната торба отново беше нахлузена на главата му; притиснаха брадичката му в гърдите и извиха ръцете му назад.

В следващия момент го вдигнаха на крака и го извлякоха навън като парцалена кукла.