Беър Грилс
Гореща зона (35)

34.

Кубинките на Йегер пробиха коричката на засъхналата от слънцето кал. Той спря пред езерцето. Беше плитко — прекалено плитко за крокодили — и кристалночисто. Водата му изглеждаше идеална за пиене, а от прехода под изгарящото слънце усещаше гърлото си като шкурка. Но бързо топване на пръстите и опитването с върха на езика потвърди онова, което подозираше. Тази вода можеше да ги убие.

Извираща от земните недра и загрята почти до кипване от магмата, водата беше прекалено гореща на допир. И освен това бе толкова солена, че едва не го задави.

Дъното на кратера беше осеяно тук-там с тези димящи вулканични извори, наситени с токсични газове. Там, където слънцето изпаряваше водата, по краищата на езерцата имате тънък пласт сол, създаваш шантавото впечатление, че тук, толкова близо до екватора, се е образувал скреж.

Погледна към Нарова.

— Солена — прошепна той. Не става за пиене. Но би трябвало да има предостатъчно вода в пещерите.

Жегата беше убийствена. Задължително трябваше да пият.

Тя кимна.

— Да вървим.

Докато Йегер нагазваше в горещото солено езерце, бялата коричка захрущя под калните му обувки. Пред тях имаше горичка от баобаби — любимите дървета на Йегер. Масивните им дебели стволове бяха сребристосиви и гладки, подобно на хълбоците на могъщ мъжки слон.

Тръгна към тях, като мина покрай един, който бе с такава обиколка, че трябваше да се събере целият му екип, за да го обхване с ръце. Стволът се издигаше от масивната си основа като статуя, завършвайки с корона от къси дебели клони, подобни на изкривени пръсти, посягащи да сграбчат въздуха.

Йегер за първи път видя отблизо баобаб няколко години по-рано, при това по един наистина паметен начин. Докато пътуваха за сафарито с Рут и Люк, бяха посетили Големия баобаб в Сънленд в Южна Африка, провинция Лимпопо, който имаше обиколка четиресет и пет метра и бе изключително стар.

След като навършат няколкостотин години, баобабите започват да стават естествено кухи. Вътрешността на Големия баобаб беше толкова огромна, че в него бяха направили бар. Йегер, Рут и Люк седнаха в подобното на пещера сърце на дървото, пиха изстудено кокосово мляко със сламки и имаха чувството, че са семейство хобити.

Накрая Йегер беше подгонил Люк из чворестия интериор, като викаше с дрезгавия глас любимата фраза на Ам-Гъл: „Безценното ми. Безценното ми“. Рут дори беше дала на Люк венчалната си халка за по-голяма автентичност на сцената. Беше вълшебно и забавно — и погледнато сега, разбиващо сърцето.

А тук горичка баобаби стояха на стража пред тъмната зейнала паст на леговището на Камлер, неговото царство под планината.

Йегер вярваше в поличби. Баобабите неслучайно бяха тук. Говореха му: на прав път си.

Клекна пред дузина паднали шушулки с деликатно жълт цвят, подобни на яйца на динозавър в пръстта.

— Наричат баобаба преобърнато дърво — прошепна той на Нарова. — Сякаш е бил изкоренен от великан и забит на обратно в земята. — Знаеше го от времето, когато бе служил в Африка; тогава бе научил донякъде и местния език. — Плодовете му са богати на антиоксиданти, витамин C, калий и калций, най-хранителните в целия свят. Нищо не може да се сравнява с тях.

Той прибра няколко шушулки в раницата си и прикани Нарова да направи същото. Носеха си порциони, но в армията се беше научил никога да не пропуска възможността да събере малко прясна храна за повече разнообразие. Сухите порциони бяха чудесни заради дълготрайността и ниското си тегло. Но не бяха подходящи за ритмичната работа на червата.

През горичката се разнесе рязко пращене. Йегер се озърна. Нарова също беше нащрек, взираше се през дърветата и душеше въздуха.

Шумът се повтори. Изглежда, идваше от близката групичка африкански вонящи дървета — кръстени така заради гадната миризма, която се разнасяше от отрязаните им клони или стволове. Йегер позна източника му — стадо слонове, което похапваше в движение, като дереше кора и късаше клонките с най-сочни листа.

Беше подозирал, че могат да се натъкнат на слонове. През годините пещерите бяха много разширени от дейността на стадата. Никой не знаеше със сигурност какво ги е привлякло първо към тях, прохладната сянка или солта. Така или иначе, слоновете бяха придобили навика да прекарват по цели дни под земята, дремеха или риеха стените, използвайки масивните си бивни като импровизирани колове. Пъхаха с хоботи отчупените камъни в устите си и ги дъвчеха, за да погълнат натрупаната в древните седименти сол.

Йегер определи, че стадото слонове в момента се движи към входа на пещерата, а това означаваше, че двамата с Нарова трябва да стигнат до него преди тях.

Погледите им се срещнаха.

— Да тръгваме.

Забързаха по горещата земя, прекосиха последната тревна площ покрай стената на кратера и се втурнаха към най-тъмните сенки. Отвесната скала се извисяваше пред тях. Отворът на пещерата бе като огромна неравна рана, широка около двайсетина метра. Секунди по-късно бяха вече вътре, следвани по петите от стадото слонове.

Йегер спря за момент да се огледа. Най-доброто място за поставяне на сензори за движение бе при входа на пещерата, но те щяха да бъдат почти безполезни без камери. Имаше различни видове сензори, но най-простите бяха с големината и формата на патрон за ловна пушка.

Британските военни комплекти вървяха с осем сензора и слушалка с микрофон, подобна на малка радиостанция. Сензорите можеха да бъдат заровени непосредствено под повърхността на земята и засичаха всяко движение в радиус от двайсет метра, като предаваха сигнал на приемника.

Тъй като отворът на пещерата беше двайсет метра, подобни сензори можеха да го покрият целия. Но тъй като през него минаваха толкова много животни, на охраняващите това място щяха да са им необходими и камери, за да проверят дали сигналите са от неканени гости, или от жадни за сол слонове.

Заровените сензори бяха почти неоткриваеми. Йегер беше нащрек за скрити камери, както и за евентуални антени или кабели. Нищо не се набиваше на очи, но това не означаваше, че ги няма. През годините в армията бе виждал камери, маскирани като камъни, кучешки изпражнения и какво ли не още.

Двамата с Нарова продължиха напред към входа на пещерата, приличаща на огромна катедрала. Вече се намираха в зоната на здрача — в последната сивота, преди да започне мракът на планинските недра. Извадиха челните фенери „Петцел“, Там, където отиваха, нямаше смисъл да носят очила за нощно виждане. Използваната при тях техника бе усилване на светлината на луната и звездите, за да можеш да виждаш в тъмното.

Там, където отиваха, нямаше да има абсолютно никаква светлина.

Само мрак.

Биха могли да използват комплект, даващ инфрачервена картина, но той бе обемист, а трябваше да се придвижват бързо и леко. И ако ги хванеха, не биваше да открият у тях нещо, което ще ги отличи от двойка прекалено ентусиазирани и жадни за приключения туристи.

Йегер си сложи челния фенер и нагласи лещата. Двете ксенонови лампи засветиха със синкава светлина и лъчът затанцува като лазер в просторната пещера, осветявайки нещо като стар изсъхнал тор по земята. Той се наведе да го огледа.

Целият под на пещерата беше покрит със слонски изпражнения, примесени със сдъвкани камъни. Това бе свидетелство за огромната сила на животните. Можеха да разкъсат самите стени на пещерата и да ги смелят на пясък.

Стадото се носеше с грохот зад тях.

Йегер и Нарова нямаше да се измъкнат лесно.