Беър Грилс
Гореща зона (56)

55.

Откъм планините Мбизи подухна лек западен ветрец.

Мерникът позволяваше на Йегер да компенсира траекторията на куршума и вятъра. Прецени, че скоростта на вятъра е около два и половина метра в секунда, така че промени прицела си с едно деление наляво от целта.

Горе на хребета Нарова трябваше да се прицели две деления наляво и едно нагоре, тъй като се намираше почти на границата на обхвата на оръжието.

Йегер забави дишането си и изчака да го обхване спокойствието и абсолютното съсредоточаване, необходими на снайпериста. Нямаше илюзии за предизвикателствата, пред които се намираше. Двамата с Нарова трябваше бързо да елиминират множество цели. Само един ранен можеше да направи на пух и прах елемента на изненада.

Освен това имаше един човек — ливанската голяма клечка, — когото Йегер искаше да спипа съвсем жив.

От дулото на ВСС не излизаха пламъци, така че куршумите щяха да долетят от мрака без голяма опасност врагът да отвърне на огъня. Но само един тревожен вик и с атаката щеше да е приключено.

— Добре, оглеждам сградата — прошепна Йегер. — Виждам седмина, седнали отвън и шестима вътре. Общо тринайсет. Тринайсет цели.

— Разбрано. Поемам седмината.

Отговорът на Нарова беше ледено спокоен и напълно професионален. Ако на света имаше само един стрелец, когото Йегер би поставил над себе си, вероятно това бе тя. В Амазония беше използвала снайперистка пушка и не бе оставила съмнения у Йегер защо е направила този избор.

— Целите отвън са насядали около маса, най-добре се виждат главите и раменете — прошепна той. — Ще трябва да се целиш в главите. Става ли?

— Мъртвият си е мъртъв.

— Ако не си забелязала, онези отвън пушат — добави Йегер.

Горящите фасове проблясваха като въглени при всяко дръпване. Те осветяваха чудесно лицата им и ги правеха лесни мишени.

— Някой е трябвало да им каже, че пушенето убива — отвърна Нарова.

През последните няколко секунди Йегер повтори мислено движенията, които трябваше да направи, за да удари онези вътре. От мястото си можеше да свали трима от шестимата с изстрели през стената.

Вгледа се в трите фигури — доколкото можеше да прецени, гледаха телевизия. Различаваше фигурите им, насядали около светещия правоъгълник на плоскоекранен телевизор.

Зачуди се какво ли гледат. Футболен мач? Или военен филм?

Така или иначе, за тях предаването беше почти приключило.

Реши да се цели в главите. В телата беше по-лесно, тъй като представляваха по-голяма мишена, но нямаше гаранция, че попаденията ще ги убият на място. Принципите на снайперистката стрелба бяха запечатани в мозъка му. Най-важното бе всеки изстрел да бъде направен, без да разваля прицела си.

Казваше го шеговито на Люк, когато беше малък.

Усмихна се мрачно. Пое дълбоко въздух и издиша дълго и равномерно.

— Започвам сега.

Чу се слабо съскане. Без да спре нито за миг, той насочи оръжието малко надясно, стреля отново, насочи наляво и дръпна за трети път спусъка.

Всичко отне само две секунди.

Видя как всяка фигура трепва при удара на куршума, след което се свлича на безформена купчина. Около секунда не отлепи око от оптичния мерник. Продължаваше да гледа мълчаливо, подобно на котка, издебваща плячката си.

Беше се чул едва доловим звън, когато последният куршум проби стената. Искрите от волфрамовия връх за миг заслепиха Йегер. Предположи, че е засегнал някакъв метал, вероятно тръба или проводник в стената.

Секундите се изнизваха. Улучените не помръдваха, не се чуваше никакъв шум. Арабската музика също продължаваше да гърми и да заглушава всичко.

Гласът на Нарова наруши тишината.

— Седем долу. Тръгвам от хребета към предната част на сградата.

— Разбрано. Тръгвам.

С едно плавно движение Йегер се изправи, без да сваля оръжието от рамото си, и се втурна през мрака. Беше го правил безброй пъти преди — бързо и безшумно придвижване на мисии за откриване и отстраняване на врага. В много отношения се чувстваше като у дома си.

Сам.

В мрака.

По петите на плячката.

Излезе пред постройката и прескочи стореното от Нарова, като изрита настрани един стол, който му препречваше пътя към входа. Касетофонът продължаваше да гърми, но никой от седмината не беше във форма да слуша.

Докато се втурваше към вратата, тя се отвори навътре и на светлината се очерта фигура. Някой явно беше чул нещо подозрително и бе излязъл да провери. Беше смугъл, як и набит. Държеше калашник, но отпуснат.

Йегер стреля в движение. Три куршума излетяха един след друг от дулото и улучиха човека в гърдите.

Йегер прескочи падналото тяло и изсъска в микрофона:

— Вътре съм!

Два гласа брояха едновременно в главата му. Единият беше стигнал до шест — беше изстрелял шест патрона от общо двайсет. Жизненоважно бе да ги брои, в противен случай пълнителят можеше да свърши и да чуе съдбовното изщракване на мъртвеца — когато дърпаш спусъка и не се случва нищо.

Другият глас броеше телата — единайсет долу.

Пристъпи в полутъмния коридор. Белезникави стени, изцапани тук-там с мръсотия и драскотини с неизвестен произход. Йегер си представи как мъкнат бивните по този коридор и засъхналата кръв оставя следи по мазилката. Стотици и стотици, подобно на конвейер безмозъчна смърт и убийства.

Духовете на толкова много изклани животни сякаш изпълваха сенките.

Йегер забави крачка, като се движеше с грацията на балетист, но не и така доброжелателно. През една врата чу затварянето на хладилник. Иззвъняха бутилки.

Някакъв глас заговори на непознат език, вероятно ливански арабски. Единствената дума, която разпозна, бе името — Жорж.

Кьониг им беше казал името на търговеца на слонова кост. Жорж Хана. Вероятно някой от хората му носеше на шефа си студена бира.

На прага се появи мъж с бирени бутилки в ръце. Едва успя да регистрира присъствието на Йегер и в очите му дори не проблесна изненада или ужас, преди ВСС да стреля отново.

Два куршума се забиха в лявото му рамо точно над сърцето, като го завъртяха и го запратиха към стената. Бутилките паднаха и трясъкът им отекна в коридора.

От стаята отпред се чу глас. Подигравателен. Последва смях. Още нямаше признаци за очевидна тревога. Явно обадилият се смяташе, че другият е пиян и е изпуснал случайно бирата.

На стената се беше появило червено петно, бележещо траекторията на мъртвия към пода. Той се бе свлякъл бавно, с тихо мокро жвакане.

Дванайсет — отброи гласът в главата на Йегер. Това означаваше, че би трябвало да е останал само един — ливанската голяма клечка. Кьониг им беше показал снимка на мъжа и тя се бе запечатала в ума на Йегер.

— Насочвам се към Бейрут — прошепна той.

Говореха си съвсем просто. Единствената кодова дума беше целта им и си бяха избрали името на ливанската столица.

— Трийсет секунди — отвърна задъханата Нарова, докато спринтираше към входа.

За миг Йегер си помисли дали да не я изчака. Две глави — и две дула — винаги бяха по-добре от една. Но вече всяка секунда беше безценна. Целта им бе да затрият тази банда и да сложат край на дейността й.

Най-важното нещо сега бе да отрежат главата на змията.