Беър Грилс
Гореща зона (28)

27.

— Отлична работа в Лондон. Разбрах, че не е останало почти нищо.

И нито следа от извършителя.

Похвалата на Ханк Камлер беше отправена към едно абсолютно чудовище, седящо на пейката до него. С бръсната глава, козя брадичка и страховит белег до присвитите рамене, от Стив Джоунс лъхаше злонамереност и заплаха.

Двамата с Камлер се намираха в Усет Потомак Парк във Вашингтон. Вишните наоколо бяха разцъфнали, но на покритото с белези лице на едрия мъж нямаше нищо, което и далечно да напомня за добро настроение. По-младият Джоунс — може би наполовина на шейсет и трите години на Камлер — имаше студена като камък физиономия и очи на мъртвец.

— Лондон? — изсумтя той. — Можех да го направя и със затворени очи. Какво следва?

За Камлер страховитата физика и инстинктите на убиец на Джоунс бяха полезни, но той все още се съмняваше дали да го направи доверен член на екипа си. Подозираше, че Джоунс е от онези хора, които е по-добре да държиш в стоманена клетка и да ги пускаш само по време на война… или да взривят лондонско студио, каквато беше последната му задача.

— Любопитно ми е. Защо го мразите толкова?

— Кого? — попита Джоунс. — Йегер ли?

— Да. Уилям Едуард Йегер. Защо е тази всепоглъщаща омраза?

Джоунс се наведе напред и опря лакти на коленете си.

— Просто защото ме бива в мразенето.

Камлер вдигна лице, наслаждавайки се на топлото пролетно слънце.

— И все пак ми се иска да знам защо. Това ще ми помогне да ви направя един от моите… най-приближени довереници.

— Ще го кажа така — мрачно отвърна Джоунс. — Ако не бяхте наредили да го запазя жив, Йегер сега щеше да е труп. Щях да го убия, докато отвличах жена му и детето му. Трябваше да ме оставите да свърша тази работа, когато имах възможността.

— Може би. Но предпочитам да го измъчвам колкото се може по-дълго. — Камлер се усмихна. — Както се казва, отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено… И тъй като семейството му е в ръцете ми, имам всички възможности да го поднеса. Бавно. Болезнено. О, толкова възхитително.

Едрият мъж се изсмя жестоко.

— Има логика.

— Та да се върнем на въпроса. Защо е тази всепоглъщаща омраза?

Джоунс обърна поглед към Камлер. Гледаше в очите на човек без душа.

— Наистина ли искате да знаете?

— Да. Ще ми бъде от полза. — Камлер замълча за момент. — На практика изгубих всякаква вяра в моите… източноевропейски оператори. Занимаваха се с моя работа на един малък остров край бреговете на Куба. Преди няколко седмици Йегер ги удари здраво. Той и хората му бяха само трима, а моите трийсет. Разбираш защо изгубих доверие в тях. Защо може да поискам да те използвам повече.

— Аматьори.

Камлер кимна.

— Такова е и моето заключение. Но да се върнем на омразата към Йегер. Защо?

Погледът на едрия мъж стана унесен.

— Преди няколко години бях на подбор за САС. Заедно с един офицер на име капитан Уилям Йегер от Кралската морска пехота. Видя ме да допълвам запасите си и се зае да наложи изкривения си морал върху личните ми работи. Бях сред първенците. Никой не можеше да ме изпревари. После стигнахме до последния тест. За издръжливост. Шейсет и четири километра през мокри планини. На предпоследния пункт бях спрян, съблечен и претърсен. И знам, че Йегер ме е натопил.

— Не ми изглежда достатъчно за омраза за цял живот — отбеляза Камлер. — За какви запаси става въпрос?

— Гълтах хапчета като онези, които вземат атлетите за по-голяма бързина и издръжливост. В САС твърдят, че окуражават нестандартното мислене. Че ценят онези, чиито умове работят извън установените рамки. Пълни глупости. Ако това не беше нестандартно мислене, не знам какво е. Не бях просто изключен от подбора. Докладваха ме в частта ми и бях изхвърлен от самата армия.

Камлер наклони глава.

— Хванали са ви да използвате допинг? И Йегер ви е натопил?

— Със сигурност. Той е коварна змия. — Джоунс замълча за момент. — Опитвали ли сте се да си намерите работа, когато в досието ви пише, че сте изхвърлен от армията за вземане на дрога? Ще ви кажа нещо. Мразя змиите, а Йегер е най-отровната и най-уверената в правотата си от всички.

— Късмет е, че се намерихме един друг. — Погледът на Камлер се плъзна по вишневите дървета. — Господин Джоунс, мисля, че имам задача за вас. В Африка. Свързана е с един мой бизнес там.

— Къде в Африка? По принцип адски мразя това място.

— Имам ранчо за дивеч в Източна Африка. Страстта ми е едрият дивеч. Местните избиват животните ми с покъртително темпо. Особено слоновете заради бивните им. Носорозите също. Цената на роговете им е по-висока от тази на златото. Търся човек, който да иде там и да следи внимателно нещата.

— Внимателно не е запазената ми марка — отговори Джоунс. Той обърна масивните си жилести ръце и ги сви в юмруци като топовни гюлета. — А използването на ей тези. Или по-добре на нож, пластичен експлозив и „Глок“. Убивай, за да живееш; живей, за да убиваш.

— Сигурен съм, че ще има голяма нужда от всичко изброено там, където отивате. Търся шпионин, изпълнител и много вероятно убиец, всичко това в едно. Какво ще кажете?

— В такъв случай — и ако парите си заслужават — съм съгласен.

Камлер стана. Не протегна ръка на Стив Джоунс. Не можеше да се каже, че харесва този човек. След разказите на баща му за англичаните от военните години мразеше мисълта, че може да се довери на който и да било англичанин. Хитлер бе искал Великобритания да е на страната на Германия във войната; да сключи сделка след падането на Франция и двете страни да се обединят срещу общия враг — Русия и комунизма. Но англичаните, инатливи и своенравни до последния, бяха отказали.

Под сляпото, магарешко ръководство на Чърчил те бяха отказали да видят логиката, да разберат, че рано или късно Русия ще се превърне във враг на всички свободно мислещи хора. Ако не бяха англичаните и техните шотландски и уелски събратя, Хитлеровият райх щеше да триумфира и останалото щеше да е история.

А вместо това седем десетилетия по-късно светът беше пълен с извратени и негодни хора — социалисти, хомосексуалисти, евреи, недъгави, мюсюлмани и какви ли не чужденци. Как само ги ненавиждаше. Как ги мразеше. И въпреки всичко тези Untermenschen, тези низши хора си бяха проправили път до най-високите ешелони на обществото.

И дългът на Камлер — и на неколцина добри хора като него — бе да сложи край на цялото това безумие.

Не, Ханк Камлер нямаше да се довери на който и да било англичанин. Но ако можеше да използва Джоунс, щеше да го направи — и на това ниво той реши да му подхвърли допълнителен кокал.

— Ако всичко върви добре, можете да получите възможност най-сетне да утолите жаждата си за мъст срещу Йегер.

За първи път от началото на разговора Стив Джоунс се усмихна, но в очите му нямаше топлота.

— В такъв случай аз съм вашият човек. Бройте ме.

Камлер понечи да си тръгне. Джоунс вдигна ръка да го спре.

— Един въпрос. А вие защо го мразите?

Камлер се намръщи.

— Намираме се в положение, в което аз задавам въпросите, господин Джоунс.

Джоунс обаче не се плашеше лесно.

— Казах ви моите основания. Мисля, че имам право да чуя вашите.

Камлер му отвърна с тънка усмивка.

— Ако трябва да знаете, мразя Йегер, защото неговият дядо уби баща ми.