Беър Грилс
Гореща зона (51)

50.

Йегер и Нарова се движеха с бързо темпо вече три часа. Придържайки се към прикритието на една уади — пресъхнало речно корито, — те бяха успели да настигнат групата бракониери без никакъв признак, че са били забелязани.

Продължиха до гъста акациева горичка, откъдето можеха да наблюдават минаващите бракониери. Трябваше да преценят броя им, оръжията, силните и слабите им страни, за да определят най-добрия начин да нанесат удара си.

При хеликоптера бракониерите бяха принудени да отстъпят под силния защитен огън и ранените бяха стабилизирани. Обадиха се за хеликоптер, който да ги евакуира, и от „Катави“ се погрижиха. Смятаха да вземат слончето заедно с ранените.

Но Йегер и Нарова бяха тръгнали много преди това да се случи, следвайки бракониерите по петите.

Двамата наблюдаваха от горичката приближаващата банда.

Имаше десетима стрелци. Онзи с РПГ-то заедно с помощника му бяха последни, така ставаха общо дванайсет. Опитното око на Йегер прецени, че са въоръжени до зъби. През гърдите им бяха метнати дълги ленти с патрони, джобовете им бяха издути от пълнители, освен това имаха и раници със снаряди за гранатомета.

Дванайсет бракониери с истински военен арсенал. Шансовете не му харесваха особено.

Докато наблюдаваха бандата, видяха и слоновата кост — четири огромни окървавени бивни, които се предаваха от ръка на ръка. Всеки се редуваше в носенето им, като залиташе под тежестта на метнатия на рамо зъб, след което го предаваше на съседа си.

Йегер прецени, че всеки зъб е около четиресет килограма, тежеше колкото дребен възрастен. Това означаваше, че по някое време щяха да спрат и да се установят на лагер. Налагаше се. Скоро щеше да започне да се стъмва и те трябваше да пият, да се нахранят и да починат.

А това означаваше, че оформилият се в главата му план можеше и да се осъществи.

Върна се под прикритието на речното корито и направи знак на Нарова да последва примера му.

— Достатъчно ли видя? — прошепна й той.

— Достатъчно, за да искам да ги избия всичките — изсъска тя.

— Именно. Проблемът е, че ако ги нападнем открито, ще бъде чисто самоубийство.

— По-добра идея ли имаш? — изхриптя тя.

— Може би. — Йегер бръкна в раницата си и извади компактния си сателитен телефон „Турава“. — По думите на Кьониг слоновата кост е плътна, като огромен зъб. Но подобно на всички зъби, в корена му има кух конус — кухината на пулпата. Тя е пълна с мека тъкан, клетки и кръвоносни съдове.

— Слушам те — изръмжа Нарова. Личеше си, че все така й се иска да стане и да ги избие още тук и сега.

— Рано или късно ще трябва да спрат. Ще се установят на лагер за през нощта и тогава ще действаме. Но няма да ги ударим. Още не. — Той вдигна телефона. — Ще напъхаме това нещо дълбоко в кухината. Ще се обадим във „Фалкенхаген“ да следят сигнала. Така ще стигнем до базата им. Междувременно ще си набавим подходящи железа. После отиваме и ги удряме тогава и там, където решим.

— Как ще ги доближим достатъчно? — настоя да научи Нарова. — За да оставим телефона?

— Не знам. Но ще правим онова, в което сме най-добри. Наблюдаваме. Изучаваме. Намираме начин.

Очите на Нарова проблеснаха.

— А ако някой позвъни по телефона.

— Слагаме го на вибрация. Да не вдига шум.

— Ами ако започне да вибрира и падне?

Йегер въздъхна.

— Сега просто усложняваш нещата.

— Но пък това ме пази жива. — Нарова затършува в раницата си и извади малко устройство колкото монета от един паунд. — Какво ще кажеш за това? Джипиес предавател. „Ретривър“, захранван от слънчева енергия. Дава точност от метър и половина. Реших, че може да ни потрябва, за да държим под око хората на Камлер.

Йегер протегна ръка. Скриването му в кухината на зъба определено щеше да е лесно, стига да успееха да доближат достатъчно.

Нарова не му го даде.

— Имам едно условие — аз ще го сложа.

Йегер я изгледа за момент. Тя беше слаба, пъргава и умна, това беше ясно, и несъмнено можеше да се движи по-безшумно от него.

Усмихна се.

— Да действаме.

Продължиха още три изтощителни часа напред. Накрая бандата спря. Гигантското кървавочервено африканско слънце бързо се спускаше към хоризонта. Йегер и Нарова се промъкнаха по-близо, пълзейки по корем в тясното дере, което свършваше с петно тъмна воняща кал, бележещо границите на водоем.

Бракониерите се бяха установили на лагер от другата страна, което бе напълно логично. След целодневен марш имаха нужда от вода. Водоемът обаче приличаше на гниеща кална яма. Жегата леко беше намаляла, но си оставаше убийствена и всичко пълзящо, бръмчащо и жилещо сякаш бе привлечено от влагата. Мухи колкото мишки, плъхове колкото котки и жестоко жилещи комари мястото гъмжеше от гадини.

Но нищо не тормозеше Йегер повече от обезводняването. Бяха изпили последните си запаси вода преди цял час и в тялото му почти не беше останала течност, която да изхвърля с потта. Усещаше началото на мъчително главоболие. Дори докато лежеше абсолютно неподвижно и следеше бракониерите, жаждата бе непоносима.

И двамата имаха нужда от вода, при това належаща.

Постепенно се спусна мрак. Задуха лек вятър, който изсуши и последните капчици пот по кожата на Йегер. Той лежеше в пръстта неподвижно като камък, загледан в нощта. Нарова бе плътно до него.

Над тях през клоните на акацията заблещукаха звезди, бледа разсеяна светлина бе едва доловим намек за изгряващата луна. В мрака танцуваха светулки и флуоресцентното им синьо-зелено сияние се рееше магически над водата.

Отсъствието на светлина беше добре дошло. На мисии като тази мракът бе най-добрият им приятел.

И колкото повече гледаше, толкова повече осъзнаваше, че водата — колкото и отвратителна да бе — предлагаше идеалния път към целта.