Беър Грилс
Гореща зона (77)

76.

Каквото и да се беше случило в момента на скока или при свободното падане, спусъкът просто не беше достъпен. Това беше ясно. И времето беше изтекло. Оставаше му само една възможност за действие.

Пресегна се назад и дръпна аварийните ремъци на раменете си, освобождавайки основния парашут. Той се понесе в мрака над него и изчезна.

След това хвана телената халка на дясното си рамо и я дръпна, за да отвори резервния парашут. Миг по-късно нещо изплющя като корабно платно, улавящо вятъра, и над него разцъфна копринен балдахин.

Йегер остана да виси неподвижно в тишината. Отправи благодарствена молитва. Вдигна глава нагоре да провери парашута. Всичко изглеждаше наред.

Беше изпреварил с хиляда метра останалите и това означаваше, че трябва да се спуска много по-бавно. Хвана въжетата за управление и ги дръпна рязко, за да изпълни изцяло парашута с въздух, след което направи малки настройки за намаляване на скоростта.

Погледна надолу и затърси Раф, водача на скока. Включи очилата за нощно виждане, които бяха закрепени за шлема му, и премина на инфрачервен режим. Огледа нощта в търсене на слабо примигване като на светулка — инфрачервена сигнална лампа.

Не я видя никъде. Очевидно от четвърти беше станал първи в групата. И той имаше подобна сигнална лампа на тила на шлема си, така че останалите можеха да се насочат по нея.

Включи светлината на джипиеса си. На екрана се виждаше пунктирана линия от сегашната му позиция до точката на приземяването. Можеше да си позволи да остави уреда включен — на височина около шест хиляди метра никой нямаше да види светлината му от земята. Прецени, че се движи със скорост около петдесет и пет километра в час на запад, по посока на вятъра. След още осем минути би трябвало да се озоват над Чумавия остров.

Под ЖССГВ костюма си Йегер носеше пълна зимна екипировка е топли копринени ръкавици под дебелите външни. Но въпреки това ръцете му бяха схванати от студ, докато забавяше полета си, за да могат останалите да го настигнат.

Само след няколко минути в небето над него се появиха пет инфрачервени светлинни — групата беше отново цяла. Йегер остави Раф да поведе, върна се на мястото си и продължиха напред — шест самотни фигури на тъмния покрив на света.

Снимките от дирижабъла показваха една-единствена годна за кацане зона — пистата на острова. Тя най-вероятно щеше да бъде силно охранявана, но освен нея нямаше друг по-просторен терен без дървета.

Това не му беше харесало. На никого не беше харесало. Да се приземят там, бе все едно да се напъхат направо в гърлото на врага. Но нямаха друг избор — пистата или нищо.

А после Камиши ги запозна с плана за действие веднага след приземяването. И той не беше приятен.

Трябваше да намерят място, на което да сменят ЖССГВ екипите с други — защитните космически костюми ниво 4. При това да го направят в самото гнездо на осите.

Дебелите ЖССГВ костюми осигуряваха животоспасяваща топлина и кислород, но не можеха да ги защитят в гореща зона от четвърто ниво. Екипът се нуждаеше от безопасна обстановка, в която всички да сложат космическите костюми и респираторите.

Екипировката включваше маски FM54 — същите, които бяха използвали при спасяването на Летисия Сантос, — свързани чрез маркуч към серия захранвани с батерии филтри, разположени на гърба, точно като при скафандрите. Филтрите вкарваха чист въздух в обемистите костюми — масленозелени „Трелкем EVO 1В“, изработени от номекс с химически устойчиво гумено покривало, осигуряващи стопроцентова защита.

Докато се преобразяваха от парашутисти в оператори в гореща зона 4, те щяха да бъдат много уязвими, което изключваше пистата като място за приземяване. Оставаше им само една друга възможност — тясна ивица бял пясък на западната страна на острова.

Според снимките „Копакабана Бийч“, както го бяха кръстили, можеше да им свърши някаква работа. При отлив имаше около петнайсет метра пясък между края на джунглата и лазурния океан. Ако всичко минеше добре, можеха да сменят екипировката там, да влязат в джунглата и да атакуват комплекса на Камлер, нанасяйки изненадващ удар от мрака.

Поне такъв беше планът.

Един човек обаче трябваше да остане на брега. Ролята му бе да подготви „мокър пункт за обеззаразяване“ импровизирана палатка с почистващи средства. След като екипът се върнеше от джунглата в края на мисията, трябваше да полеят костюмите си с кофи морска вода с разтворен „Енвайро Кем“ силен химикал, избиващ всякакви вируси.

После трябваше да свалят почистените костюми и да повторят процедурата, този път върху голата си кожа. После щяха да пресекат линията чисто/мръсно и да се върнат в нормалния свят, изоставяйки екипировката си.

От едната страна на линията щеше да се намира горещата зона от четвърто ниво.

От другата — плажът, за който се надяваха, че ще бъде чист. Поне такава беше теорията. И Камиши като техен ХБРЯ специалист беше очевидният кандидат, който трябваше да подготви обеззаразяването.

Йегер погледна на запад към Чумавия остров, но още не можеше да различи нищо. Парашутът му плющеше под напора на вятъра, а дъждовните капки се впиваха в голата му кожа като малки остри игли.

Единственото, което виждаше, бе зловещ, студен и непроницаем мрак.