Беър Грилс
Гореща зона (80)

79.

Слушалката на Йегер изпращя.

— Изгубихме ви в облака. — Беше Нарова. — Трима сме, но ни отне известно време да се намерим. Приземихме се на пистата.

— Разбрано — отвърна Йегер. — Не се показвайте. Тръгваме към вас.

— Само едно нещо. Тук няма никого.

— Повтори.

— Пистата. Напълно изоставена е.

— Добре, покрийте се. Оставете сигналните светлини включени.

— Повярвай ми, тук няма жива душа — повтори Нарова. — Сякаш цялото място… Изоставено е.

— Тръгваме.

Йегер и Раф се приготвиха да потеглят. Камиши оставаше да пази линията за мокро обеззаразяване.

Йегер положи на пясъка компонентите за космическата си разходка по Чумавия остров. Дебелият, химически устойчив материал на костюма проблясваше зловещо на лунната светлина. До него постави гумираните ботуши и дебелите гумени ръкавици. На един камък сложи изключително важната ролка тиксо.

Погледна към Раф.

— Първо аз.

Раф пристъпи да му помогне. Йегер пъхна крака в костюма. Издърпа го до подмишниците си, после вкара ръцете и раменете си. С помощта на Раф се закопча и вдигна обемистата качулка, която напълно покри главата му.

Посочи тиксото и разпери ръце. Раф залепи с тиксо ръкавиците за китките му и повтори процедурата с ботушите при глезените.

Тиксото беше първата им линия на защита.

Йегер завъртя един ключ и задейства дихателния апарат. Чу се слабо бръмчене, когато електромоторите започнаха да вкарват чист филтриран въздух и да издуват костюма, докато подсилената гумена кожа не стана твърда. Вече му беше горещо и се чувстваше тромав и ограничен. А и се оказа, че вдига шум при всеки опит за движение.

Камиши помогна на Раф да се облече и не след дълго двамата бяха готови да навлязат в джунглата.

Раф се поколеба за момент. Погледна към Йегер зад визьора си. Лицето му бе покрито от маската FM54, също като на Йегер. Така имаха двойна защита.

Йегер видя, че устните му се размърдаха. Думите в слушалката му прозвучаха приглушено и далечно.

— Права е. Нарова. Тук няма никого. Усещам го. Островът е изоставен.

— Няма как да го знаеш — възрази Йегер. Трябваше да повиши глас, за да се чуе през постоянното съскане на вкарвания въздух.

— Тук няма никого — повтори Раф. — Докато се спускахме, видя ли поне една светлинка? Блещукане? Движение? Каквото и да било?

— Въпреки това трябва да проверим мястото. Първо пистата. После лабораториите на Камлер. Стъпка по стъпка.

— Да, знам. Но тук няма никого, повярвай ми.

Йегер го погледна през визьора си.

— Ако си прав, какво означава това?

Раф поклати глава.

— Не знам, но новината не може да е добра.

Йегер имаше същото чувство, но още нещо гризеше ума му — нещо, от което му призляваше физически.

„Ако островът е изоставен, къде са отвели Рут и Люк?“

Тръгнаха към тъмната стена от дървета тромаво като астронавти, но без предимствата на слабото притегляне, което да ги улеснява. Навлязоха в очакващата ги джунгла, насочили напред късите си МР7.

Мракът ги обгърна веднага щом се озоваха под балдахина. Дърветата спираха цялата разсеяна светлина. Йегер включи прикрепения към автомата фенер и лъчът му прониза сумрака.

Пред него се издигаше почти непреодолима стена от гъста растителност. Джунглата бе пълна с пълзящи растения, гигантски, подобни на ветрила палмови листа и лиани, дебели колкото мъжки крак. Слава богу, трябваше да изминат само няколкостотин метра през всичко това, за да стигнат до пистата.

Йегер беше направил няколко тромави крачки под тъмния балдахин, когато долови движение над себе си. Дребна, сякаш извънземна форма се стрелна към него от тънещите в сянка клони, като се движеше с невъзможна пъргави на и увереност. Йегер вдигна обемистата си дясна ръка да блокира движението и нанесе удар с лявата, целейки се в гърлото на създанието с типична за крав мага атака.

В ръкопашен бой трябва да действаш моментално и силно, нанасяйки серия удари по най-уязвимите точки на противника и най-вече по врата. Но каквото и да бе, създанието се оказа твърде пъргаво — или може би движенията на Йегер бяха твърде ограничени от костюма. Имаше чувството, че е попаднал в някакво тресавище.

Нападателят му избегна първите удари и в следващия миг той усети как нещо силно се увива около врата му. И започна да стиска.

Силата на създанието — за размерите му — беше невероятна. Йегер усети прилива на адреналин, когато костюмът му започна да се издува и свива, а четири мощни крайника се стегнаха около главата му. Бореше се да се освободи от тях, когато най-неочаквано и шокиращо пред визьора му се появи лице — с кървясали очи, бясно и съскащо. Създанието атакува и дългите му, жълти кучешки зъби се плъзнаха по визьора.

Поради някаква причина приматите намираха облечените в космически костюми човеци за още по-ужасяващи и провокиращи, отколкото в плът. А както ги бяха предупредили на инструктажа във „Фалкенхаген“, приматът — дори да е дребен като този — можеше да бъде страховит противник.

Двойно по-страховит, ако мозъкът му е изпържен от вирусна инфекция.

Йегер се мъчеше да се докопа до очите му, една от най-уязвимите части от тялото. Успя и заби палци, като натисна силно — класически прийом от крав мага, който не изисква особена сръчност и бързина.

Пръстите му се плъзнаха в нещо мазно и хлъзгаво — усещаше го дори през ръкавиците. От очите на животното течеше нещо — кръв.

Натисна още по-дълбоко с палци и изкара едното око. Накрая маймуната се предаде и го пусна, като врещеше от ярост и болка. Последна беше опашката, която се беше увила като примка около врата на Йегер.

Раненото и безнадеждно болно създание отчаяно се хвърли да се спасява. Йегер вдигна автомата си и стреля — един куршум беше достатъчен.

Маймуната падна мъртва на земята.

Йегер се наведе и освети неподвижното телце с фенера си. Под рядката козина кожата на маймуната бе покрита е подути червени петна. От гърдите, където я бе улучил куршумът, обилно течеше кръв и се събираше на локва на земята.

Но това нямаше нищо общо с нормалната кръв.

Беше черна, воняща и лепкава.

Смъртоносна супа от вируси.

Въздухът ревеше в ушите на Йегер като експресен влак, понесъл се по дълъг тъмен тунел. Какво ли беше да живееш с такъв вирус?

Да умираш, но без да имаш представа какво те убива.

С мозък, превърнал се на пихтия от треска и ярост.

С органи, разтварящи се вътре в теб.

Йегер потръпна. Това място бе зло.

— Добре ли си, хлапе? — попита го Раф по радиото.

Йегер кимна мрачно и даде знак да продължат. Двамата отново тръгнаха през гората.

Маймуните и хората на този прокълнат остров бяха близки братовчеди с общо потекло в продължение на безброй хилядолетия. Сега бяха смъртни врагове. А една много по-стара, първобитна форма на живот дебнеше и двата вида.

Малка и невидима, но далеч по-силна от всички тях.