Беър Грилс
Гореща зона (92)

91.

Миг преди сблъсъка Йегер вдигна външния двигател, докато перката едва докосеше водата, и го изключи. Гигантският дирижабъл се извиси над тях, последва рязко разтърсване, когато моторницата удари рампата, подскочи нагоре и се стовари с ужасен трясък, след което се плъзна в трюма.

Лодката продължи напред към мостика, плъзна се странично и най-сетне спря.

Бяха вътре.

Йегер вдигна палци към разпределителя. Турбините над тях завиха на пълна мощност — масивният дирижабъл се готвеше да вдигне невъзможното си туловище от морето с допълнителния товар на борда си.

Издигна се мъничко, вълните облизаха алчно плъзгачите му.

Йегер се обърна и разроши косата на Саймън Чъкс Бело.

Може и да го бяха спасили, но дали бяха спасили човечеството?

Или Рут и Люк?

Камлер явно бе предвидил, че ще тръгнат да търсят хлапето — защо иначе щеше да рискува да праща псетата си? Несъмнено беше проумял, че Саймън Бело е отговорът — лекарството.

И Йегер с цялото си сърце беше убеден, че момчето може да се окаже спасител на всички. Но точно сега не изпитваше радост или задоволство от постигнатото. Последната, ужасна картина с Нарова, изхвърчаща от моторницата, се беше запечатала в ума му.

Мисълта, че са я изоставили, беше непоносима.

Надникна от товарната рампа. Повърхността на океана кипеше. Турбините виеха на максимални обороти, но дирижабълът за момент сякаш беше заседнал. Йегер се извърна мрачно настрани и погледът му спря върху характерната форма на елин от спасителите салове.

За миг в главата му изкристализира план.

Поколеба се само за миг. После извика на Дейл да пази хлапето, скочи от моторницата, изтръгна сала от стойката му и спринтира по рампата, докато не се озова на самия ръб на пропастта.

Грабна радиостанцията на разпределителя и се обади на Майлс.

— Вдигнете това нещо, но на не повече от петнайсет метра. Продължете право на запад, бавно.

Майлс потвърди и Йегер усети как четирите огромни турбини завиха още по-пронизително. Няколко безкрайни секунди дирижабълът остана да виси, турбините разсичаха въздуха от двете му страни, а вълните се разбиваха с цялата си сила в корпуса.

Накрая гигантският кораб трепна веднъж по цялата си дължина и с последно усилие се откъсна от прегръдката на морето. Внезапно отново бяха във въздуха.

Дирижабълът обърна и пое на запад през вълните. Йегер оглеждаше водната повърхност, като правеше справка с джипиеса и използваше горящите останки на яхтата за отправни точки.

Накрая я видя — мъничка фигура сред вълните.

Дирижабълът се намираше на стотина метра от нея.

Този път Йегер изобщо не се поколеба. Височината бе над петнайсет метра — доста, но можеше да оцелее, ако влезе добре във водата. Най-важното бе да пусне спасителния сал — в противен случай ударът в него щеше да бъде равносилен на удар в тухлена стена.

Йегер пусна сала и секунда по-късно скочи. Точно преди сблъсъка зае класическата позиция — събрани крака, стъпала в шпиц, свити отпред ръце и опряна в гърдите брадичка.

Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му, но докато потъваше под вълните, благодари на бог, че не е счупил нищо. Секунди по-късно изскочи на повърхността и чу характерното съскане на надуващия се сал. Той имаше вградена система, която се задействаше автоматично при сблъсък с вода.

Погледна нагоре. Дирижабълът се издигаше, отдалечавайки се от опасностите с безценния товар на борда си.

Терминът „спасителен сал“ беше донякъде несправедлив. Когато се напълни с въздух, той се оказа миниатюрна версия на моторницата със здраво покритие, което се закопчаваше с цип, и две гребла.

Йегер се качи на борда и се ориентира. Като бивш командос от морската пехота се чувстваше във вода толкова естествено, колкото и на сушата. Намери мястото, където бе видял за последно Нарова, и започна да гребе.

Минаха няколко минути, преди да забележи нещо. Човешка фигура, но не сама. Погледът на Йегер бе привлечен от характерната V-образна форма на гръбна перка, която разсичаше водната повърхност и кръжеше около окървавеното тяло на Нарова. Тук бяха далеч от защитната бариера на рифовете, която пазеше плажовете от подобни хищници.

Това определено беше акула и Нарова се намираше в опасност.

Йегер огледа водата и забеляза още една заострена перка, после трета. Удвои усилията си и раменете му пламнаха от отчаяния опит да стигне по-бързо до нея.

Най-сетне я доближи и прибра греблата, пресегна се и я изтегли на борда. Двамата рухнаха задъхани и мокри на дъното на сала. Нарова беше прекарала дълго време във водата, кървеше обилно и Йегер нямаше представа как все още беше в съзнание.

Тя остана да лежи, като дишаше тежко и със затворени очи, а Йегер се погрижи за раните й. Подобно на всички добри спасителни салове, и в този имаше основен комплект за оцеляване, включващ медицински пакет. Нарова беше ранена в рамото, но доколкото можеше да прецени Йегер, куршумът бе излязъл, без да засегне нито една кост.

Дяволски късмет, помисли си той. Спря кървенето и превърза раната. Най-важното сега бе да я накара да пие, за да компенсира загубата на кръв. Подаде й бутилката.

— Пий. Колкото и зле да се чувстваш, трябва да пиеш.

Нарова взе бутилката и отпи. Погледите им се срещнаха и тя промълви няколко неразбираеми думи. Йегер се наведе към нея. Тя ги повтори с едва доловим шепот.

— Домъкна се най-сетне… Какво те забави?

Йегер поклати глава и се усмихна. Нарова беше невероятна.

Тя се опита да потисне смеха си, който премина в задавена мокра кашлица. Лицето й се изкриви от болка. Задължително трябваше да получи прилична медицинска помощ, при това бързо.

Йегер се канеше да вземе греблата и да започне да гребе отново, когато ги чу. Гласове — от запад, макар че точното им място бе скрито от пушека, който се носеше над водата от останките на яхтата.

Йегер не се съмняваше кой е — и какво трябва да направи.