Беър Грилс
Гореща зона (90)

89.

Докато се носеха през океана, Йегер си помисли за екипажа на хеликоптера. Гаден начин да си отидеш, но поне бе станало за миг. Бяха се жертвали, за да спасят човечеството; бяха герои и той нямаше да ги забрави. Сега работата му бе да направи така, че жертвата им да си заслужава. А също да се погрижи Раф, Алонзо, Камиши и Джеймс да се измъкнат живи от онзи бряг.

Напомни си, че те са добри бойци. Едни от най-добрите. Ако някой можеше да се измъкне оттам, бяха именно те. Но откритият пясък не им предлагаше почти никаква защита и бяха изправени пред трикратно по-многоброен противник. Искаше му се да е там, да се бие рамо до рамо с другарите си.

Мислите му се насочиха към подбудителя на толкова много смърт и страдание, към архитекта на злото — към Камлер. Със сигурност вече имаха достатъчно доказателства, за да го заковат и десет пъти. Със сигурност шефът му Даниел Брукс щеше да го подгони подобаващо. Със сигурност ловът вече е започнал.

Но Камлер несъмнено го е предвидил, както бе посочила Нарова. И сигурно се криеше на място, където според него никой нямаше да го намери.

Звънът на телефона го върна рязко в действителността. Той вдигна.

Майлс е. Боя се, че си имате компания. Настига ви бързоходна яхта. Хората на Камлер са. Успели са някак да се измъкнат от Амани.

Йегер изруга.

Можем ли да им избягаме?

— Яхтата е „Сънсийкър Предатор 57“. Може да развива до четиресет възела. Ще ви настигнат, при това скоро.

— Дронът не може ли да се справи с нея?

— Ракетите му свършиха — напомни Майлс.

На Йегер внезапно му хрумна нещо.

— Вижте. Спомнете си за камикадзе. Японските пилоти, които нарочно забивали самолетите си в съюзническите кораби през Втората световна война. Не може ли операторът на дрона да направи нещо подобно? Да ги потопи и без ракети? Да забие последния „Таранис“ със свръхзвукова скорост в яхтата?

Майлс му каза да изчака, докато провери. Секунди по-късно отново се върна на линията.

— Може. Необичайно е. Не е точно онова, на което са го обучавали. Но смята, че е осъществимо.

Очите на Йегер блеснаха.

— Идеално. Но това означава, че ще оставим нашите момчета на брега без абсолютно никаква защита.

— Така е. Но нямаме други възможности. А и хлапето е основен приоритет. Трябва да бъде.

— Знам — с неохота отвърна Йегер.

— Добре, пренасочваме „Таранис“. Но яхтата ще ви настигне преди това, така че се пригответе за стрелба. Дронът ще пристигне колкото се може по-скоро.

— Разбрано — потвърди Йегер.

— И за да сме напълно сигурни, че хлапето ще бъде в безопасност, след като се качите на борда, ще имаме ескорт от два F-16. Брукс ги е мобилизирал от най-близката авиобаза. Казва, че е готов да удари открито Камлер.

— Крайно време беше.

Йегер затвори и посегна към автомата си, като даде знак на Нарова да направи същото.

— Имаме си компания. Бързоходна яхта. Би трябвало всеки момент да я видим.

Моторницата продължаваше напред, но както се беше страхувал Йегер, забелязаха характерната бяла вълна и пръските, които бързо ги наближаваха. Двамата с Нарова заеха позиции зад фалшборда, опрели автомати върху него. В моменти като този на Йегер му се искаше да има по-дълго оръжие с по-добра далекобойност.

Заостреният нос на яхтата режеше вълните като нож, а двигателите изхвърляха огромна струя пяна зад себе си. Онези на яхтата бяха въоръжени с калашници, които на теория имаха ефективен обхват от триста и петдесет метра, два пъти по-голям от този на МР7.

Но точната стрелба от бързо движеща се лодка бе трудна дори за най-умелите стрелци. Освен това Йегер се надяваше, че хората на Камлер са се сдобили с оръжията си тук — ако наистина беше така, вероятността автоматите им да са простреляни не беше голяма.

Яхтата ги настигаше бързо. Йегер успя да различи няколко фигури. Двама бяха в предната част на съда, при кабината, опрели автоматите си върху перилата. Други трима бяха на седалки, намиращи се по-високо и по-близо към кърмата.

Онези на носа откриха огън и върху моторницата се изсипа дъжд от куршуми. Дейл започна серия безумни случайни завои в опит да обърка стрелците, но времето и възможностите им бяха на приключване.

Йегер и Нарова се бяха прицелили, но още не стреляха. Яхтата приближаваше. Куршуми рикошираха и се забиваха в океана от двете страни на моторницата.

Йегер хвърли за миг поглед назад. Саймън Бело се бе свил на дъното, трепереше и въртеше очи от страх.

Йегер изстреля къс откос, който попадна в корпуса на яхтата, но като че ли без никакъв ефект. Заповяда си да се успокои и да се съсредоточи върху дишането си, блокирайки останалите мисли. Погледна към Нарова и двамата заедно дадоха втори откос.

Йегер видя куршум да улучва една от фигурите на носа. Мъжът клюмна над оръжието си. Пред очите на Йегер другият стрелец го повдигна без никакво усилие и го метна през борда.

Абсолютно безмилостно и смразяващо действие.

Стрелецът беше изхвърлил тялото, използвайки силата на масивните си ръце и рамене. За миг умът на Йегер се върна към момент от миналото човекът и движенията му изглеждаха смразяващо познати.

И тогава го осени. Нощта на атаката. Нощта, когато отвлякоха жена му и детето му. Масивното, яко телосложение и злобният глас зад маската. Онзи и този бяха един и същи човек.

Мъжът на носа на яхтата беше Стив Джоунс — човекът, които едва не уби Йегер по време на подбора за САС.

Човекът, когото Йегер инстинктивно разпозна като похитителя на Рут и Люк.